Та да се върнем на симпатичните огнени мравки, както обещах. Те са сред най-прясно внесените на континента. Огромна заплаха за австралийското селско стопанство и околна среда. В Америка и Азия вече са нанесли щети за милиарди долари. (Едно от лакомствата им са електрическите инсталации на светофарите.) При нас засега ги има само във и около Бризбън, но мерките на правителството за ограничаване на разпространението им не дават за момента никакъв резултат. Огнената мравка марширува победоносно към Нов Южен Уелс. И обитава необезпокоявана моите най-страшни кошмари. Ето защо.
Още в първата седмица след пристигането ми по аборигенските земи директорът на Бояниното училище ни изпраща писъмце, в което с мил сарказъм (епистоларен стил, който само той владее) ни напомня, че ако ние сами не си боядисаме класните стаи и оградите, някой друг ще трябва да го стори срещу заплащане. С нашите пари. Колежът е частен и с подобни инициативи успява да поддържа сравнително ниски годишните такси, така че аз нямам никакви възражения и се отзовавам дисциплинирано на призива за родителски съботник. Издокарана подходящо за сезона с тениска и къси гащи. (Температурaтa e над трийсет градуса, а високата важност е само за декор, колкото да не загуби Бризбън световната си слава на най-задушната австралийска столица.) Боядисвам вдъхновено, докато завързвам приятелства с другите родители доброволци и ей нà, станало време за обед. Тръшваме се изнурени на още мократа от сутрешния тропически порой трева и тъкмо преглъщам голяма хапка орехов кейк с чай (родителите, които не участват лично в боядисването, са осигурили храна за работниците), когато нещо ме жилва болезнено по голия крак. Без усилие идентифицирам нападателя (още вкопчен хищно в плътта ми) като... мравка. Лъскавка една такава. Симпатична. И я изтръсквам небрежно в тревата. Болката е пареща, но се търпи. Следобеда боядисвам още един физкултурен салон и по тъмно се прибирам вкъщи. Умората и дехидратацията (по онова време още не съм успяла да развия полезния куинсландски навик да се наливам с тонове вода) ме хвърлят в леглото.
На следващата сутрин се събуждам инвалид. Ухапаният ми крак е толкова отекъл, че не мога да го свивам в коляното. На мястото на ухапването съм се сдобила с грозно изпъкнала присадка с размерите и твърдостта на юмрук, огненочервена и непоносимо сърбяща. Отивам да се запозная с личния си лекар. „А, ухапване от огнена мравка“, е усмихнатият му коментар. Толкова добронамерен и положителен, че звучи почти като пожелание. „Как да намаля болката?“ – това съм аз, познава се по надеждата в гласа ми. „Никак“, е професионалното лекарско предписание. В аптеката са малко по-съчувствени и ми препоръчват половин дузина мазила. До едно безполезни. Докторът се оказва прав. Месец по-късно вече мога да ходя нормално и имам само грозен белег – от възпалението, което мравчената киселина причинява. Напълнила съм къщата с мравешки капани и съм развила топли чувства към семейството гекони в спалнята (те ядат мравки). Научила съм се да не стъпвам боса в тревата. И с всичка сила си въобразявам, че това ще ме предпази от подобни случки в бъдеще.
Година по-късно се разхождаме по приказно ненагледните плажове на Слънчевия бряг. Докато си снимам семейните сърфисти, които майсторски обръщат платното срещу вятъра и порят гладките тюркоазени води, се изкушавам да поседна в добре поддържаната, ниско окосена обществена паркова трева. Облечена съм от глава до пети и съм само на метър-два от детската площадка. При толкова много зорко бдящи майки наоколо е оправдано човек да изпадне в мимолетна заблуда за безопасност. Подпирам се на лакти и блажено примижавам срещу слънцето. За около седем стотни от секундата. В другите деветдесет и три стотни изхвърчам като ужилена от мястото и заемам позиция „нисък старт“ – универсален еволюционно затвърден рефлекс, изразяващ готовност за битка или бягство. Изтръсквам яростно невидимата жарава от ръцете си, обикалям невярващо в кръг четири и половина пъти, търсейки с поглед разгоряната жар, в която по невнимание съм подпряла дланите си. В малкия затревен участък не се виждат живи въглени, нито разливи на сярна киселина, няма открит огън, реотани, нито жилеща коприва. Но въпреки това болката по дланите и китките ми е непогрешимо адски болезнено изгаряща. Изпищявам наум няколко пъти. С внезапно насълзени очи прочитам няколко горещи молитви: „Дано не е огнена мравка, Господи! Ох, моля те, дано не е огнена мравка!“. Бог е милостив към мен. Не е огнена мравка.
Много са!
В понеделник се явявам на работa със зачервени от недоспиване очи (прекарала съм нощта в безкрайни напразни опити да сваля кожата от ръцете си с нокти) и се опитвам да обясня смислено защо ръцете ми са с четири номера по-големи и огненочервени. Шефът дискретно ми намеква да си взема болнични. И пак се озовавам при същия доктор. Все така добронамерен, но и бащински критичен. „Нали ти казах да стоиш далеч от огнени мравки?! Не виждаш ли, че не ти понасят?!“ Този път се трогва от сърцераздирателните ми молби за помощ и ми предписва мехлемче. Още една безсънна нощ по-късно, тубичката е вече празна, ръцете ми са все тъй не моят размер и аз съм пак на работа. Т.е. в дамската тоалетна на офиса – кисна ръцете си със студена вода. Посещението на близката аптека ще се превърне в задължителен ритуал през обедната почивка на следващите няколко седмици. Също и консултациите с фармацевтката там. Когато става ясно, че съм купила абсолютно всяко мазило и мехлем от щанда и съм изчерпала до дупка професионалната ерудиция на женицата в областта на насекомските ухапвания, прехвърлям набезите си към магазинчето за азиатски билки и нестандартни лекове. Добавям към вече богатата си колекция още няколко подозрително изглеждащи бурканчета, надписани с йероглифи. Общото между всички експонати в колекцията е само споделената им безпомощност срещу убийствената болка и непоносимите сърбежи. Системното лишаване от сън ме превръща в зомби с кървавочервени лапи. И понеже и без това не мога дори да се преструвам, че работя, започвам да обмислям смяна на професията – могат да ме показват в цирка като урод или да отворя частна агенция за онлайн сплашване на непослушни деца, достатъчно е само няколко снимки да публикувам.