Не знам дали заради извънредно възторжените птичи приветствия по изгрев, или по друга някаква негова си космическа причина, ама слънцето също го прихваща пролетната лудост. И започва да сипе огън и жупел над още сънения град с такъв ентусиазъм, сякаш е дало обет да ни превърне в пепел и нажежена прах още предобед. Горкият черен Муцьо не подозира за коварните му намерения и е заспал блажено в слънчевото петно на стълбите както всяка сутрин по това време и както всяка уважаваща себе си котка. Но за разлика от друг път, когато лъчите са топли и ласкави, днес милионите мегавати се акумулират в черната козина с бясна скорост, докато спящото зверче замирисва на пърлено. Посягам да го погаля и отдръпвам стреснато опарената си ръка. Рязкото движение събужда сънливеца, нагрятата до самозапалване козина го уплашва до смърт и той се втурва паникьосано към вътрешността и спасителната прохлада на къщата. Знам как се чувства, защото моите черни дънки са се нажежили до същата некомфортна температура. Маца го поглежда надменно и присмехулно с половин око. Маца е бяла. И мъдра – спи на шарена сянка.
Вече ми е пределно ясно, че всичко живо го е цапардосал пролетният афродизиак, и философски не обръщам внимание на възкръсналата мравешка магистрала (само се старая да не сядам върху нея), безбройните дребни птички, които са се разтанцували и заухажвали по всеки клон, улук и жица от мен до хоризонта, на ентусиазираното жужене на току-що излюпените мухи – още тежки и бавни като товарни вертолети, и на непоносимо оглушителното папагалско крещене от короната на разцъфтялото дърво на съседите. Две кукабари са се изтипосали на най-високата антена в квартала и се надвикват, нaдсмиват и апострофират със сардонично присмехулство и неконтролиран сарказъм, заливайки се в смях и кикот, както само те умеят. Не става ясно дали се свалят, или се фукат една на друга със сутрешния улов, но при всички случаи добре се забавляват.
Изненади ми е приготвила и флората. Уж безличният вечнозелен храсталак, който се гуши зад пералното помещение, се е окичил за днешния специален случай с единствен огромен цвят. Медножълта фуния, насочена към слънцето като празнично надут тромпет, изплезила тичинки и хоботник не по-малко от педя дълги. За съжаление, не ухае и не реагира на допир. А така се надявах да е птицеядна...
Довчера мърлявата градинка пред задната врата се е раззеленила най-неочаквано с млад магданоз, гьозум, босилек и мащерка, които смятах за безвъзвратно загубени в резултат на зимната суша и отмъстителната посумска вендета, след като отрязах достъпа до ябълките в кухнята. Даже латинките и газаниите са се приготвили да цъфтят. Стръмното циментово стълбище до улицата се е превърнало в буйна зелена каскада от млади плевели, а старателно подрязаните зелени плетове изпращат в атмосферата взривове от аромати и благовония с интензивност, подходяща за химическа война.
В ден като този на човек му се приисква да е философ по професия. Да прекарва дните си полегнал в хамак на верандата, замислен дълбоко за смисъла на живота и вселената. В ден като този, изглежда, сякаш смисъл наистина има. И може дори да бъде намерен.
Как се готви артишок?
Лесно. Затова пък консумирането му изисква специална техника.
Артишокът (наричан още ангинар) не само че не е шишарка, както някои в моето домакинство си мислят, ами е неразцъфналият цвят на близък родственик на магарешкия трън. И на слънчогледа. Затова някои разновидности имат бодли в краищата на месестите листа. Други сортове са със заоблени, но все така твърди и неядивни листни върхове. По отношение на хранителната му стойност – предполага се да съдържа витамин C, фолиева киселина и много целулозни влакна, но тъй като се консумира само след продължителна термична обработка, може с чисто сърце да зачеркнете витамините. Остава изобилие от фибри.
Когато купувате артишок, изберете такъв с по-свежи, светлозелени листа. (Освен ако не е лилав – тогава очевидно ще трябва да избирате по-лилавите. Истината е, че нямам идея как се избира лилав артишок. Моят опит е само със зелени.) И го гответе пресен, докато е още сочен. Продължителното съхранение го прави жилав.
Артишокът е средиземноморско растение и е традиционен в кухните на всички народи от региона. (Освен българската очевидно.) Според множество археологически свидетелства той е една от най-древните храни, присъстващи на трапезата на европееца почти откакто свят светува. Особено уважаван и култивиран е по земите на днешна Италия и Испания. Разпространен е във Франция, Мароко, Канарските острови. Дори е пренесен в Америка от френски и испански имигранти. Изобщо всичките братя южноевропейци и средиземноморци го тачат много. Защо не е известен и разпространен в българската кухня, ми е крайно непонятно. Някакви местни прояви на гордост и предразсъдъци може би – да не сме магарета да ядем бодил?! Което дълго време било официалната немска позиция по темата – при пътуване през Италия Гьоте анатемосва артишока с отвращение, твърдейки, че „италианските селяни ядат магарешки тръни“!!!