МАРСИАНСКИ ХРОНИКИ
Pепортажи от червената планета – Алис Спрингс
Червено, горещо, далечно, безлюдно, безводно, пясъчно, прашно, стерилно, безжизнено, свирепо, непрощаващо. Що е то? Марс?
На снимките от Космоса Австралия е червено-оранжева. Континент пустиня, посипан обилно с ръждиви железни окиси. Леко зеленясал по крайбрежието. Вътрешността е безлюдна, гореща, безводна, солена, прашна, изолирана и далечна. Най-сухият от населените континенти. Най-негостоприемният. Най-рядко заселеният. Поне така твърдят енциклопедиите и сериалите на Нешънъл Джиографик. Но подобна нелепа мисъл никога няма да ви мине през ума, ако сте пристигнали с международен полет в някой от големите австралийски градове на Източния бряг (А то как иначе да пристигне човек?!) или сте родени в същите тези потънали в зеленина пренаселени мегаполиси. И никога не сте пътували на запад от Великата източна планинска верига. Много австралийци не са. И много туристи също.
Половината от територията на Австралия е пустинна зона. Всеки австралиец ще ви го каже. Но в повечето случаи без убеждение и без чувство. Като наизустена фраза от учебник. Като рецитация. Не от собствен опит. Защото както в миналото, така и днес червената сърцевина на континента остава напълно скрита, непозната и непонятна за 20-те милиона австралийци, обитаващи тънката крайбрежна зелена ивица. Те cъщо като жителите на другите континенти са виждали червения център на снимки и в документални филми. Кадри, които спокойно биха могли да са от Марс. Или друга червена планета. Неизследвана, необитаема земя. Негостоприемна, чужда, нечовешка, извънземна. Енигматична. Неустоимо привлекателна за едни. Отблъскващо екстремна за други.
Ние на свой ред, след като пообиколихме тучните тропически околности на Бризбън – зелени, сочни, мокри, прогизнали, гъмжащи от гадинки и туристи (все божи твари); след като изкатерихме няколкото ерозирали, оглозгани от времето древни вулкани, стърчащи по Източното крайбрежие като развалени зъби в устата на ухилена дърта вещица; наплацикахме се на воля по плажовете на Златния и Слънчевия бряг, нагледахме се на прилепски пълчища в свечеряващото се небе, наслушахме се на папагалско цирикане, гарванско грачене и кукабарско кикотене; накефихме се на безброй внезапни гръмотевични бури, атакуващи като пиратски небесни армади непревзимаемата цитадела на градa; оцеляхме след не един тропически циклон и наводнения, след всичко това решихме, че ни стигат толкова влага, зеленина, тропически плажове и гостоприемство. И се застягахме да ходим до червената централна зона на континента, да хвърлим най-после едно око на същинската Австралия. Да посрещнем Новата година в червеното сърце на пустинята. В геометричния, географски, културен и мистичен център на червения континент. В средата на никъде. В място, отдалечено на 1500 километра от всякаква цивилизация. В горещата зона на Австралия. В царството на аборигените и червения прах. В подножието на най-големия камък на Земята – Улуру. (Или Айърс Рок). Пъпът на планетата.
Туристическите сайтове препоръчват надеждни обувки, дълги ръкави, шапки, мрежи, соли за рехидратация, топли дрехи, слънчеви очила, много вода, слънцезащитни кремове и репеленти. Чудя се дали няма да е най-добре да се сдобием направо със скафандри втора употреба. (Не може да не ги продават онлайн.) Щом ще ходим на чужда планета.
Единствената пътна артерия през пустинята е права черта от Дарвин до Аделаида. 4 хиляди километра от север на юг, опнати като разплетен конец (дебел и жълт според австралийската картографска традиция). Магистралата „Стюърт“. Разнообразена щедро с два-три плааавни завоя. Три извивки за цели четири хиляди километра – това е като перфектната дефиниция за „праволинеен“. За съжаление, Бризбън се пада на две хиляди километра от магистралата. Автобусният преход до Алис Спрингс е десет дни. Първо на север до Дарвин, после на юг. Самолетният полет – два часа. Няма как – ще летим.
В неприлично ранния час Бризбън ни изпраща с дъжд, хлад, сивота и влага, достойни за окландско лято, но крайно нетипични за куинсландското такова. Опитваме се да им се наслаждаваме, защото метеорологичната прогноза за Алис Спрингс обещава 40 градуса. И никакви валежи. Метеоролозите са често одумвани и обвинявани в склонност към изразяване с общи приказки и други непростими грехове, но в този случай не лъжат. Термометърът на летището грее с кехлибарени закръглени арабски знаци – 39. По Целзий. Не се диша, а е още предобед. Добре дошли в пустинята!
Микробусчето ни разтоварва пред туристическия офис в центъра на градчето. На главната улица. Безлюдна, застинала, напечена и прашна. Липсва само хармониката на Енио Мориконе, за да се почувствам напълно като персонаж в спагети уестърн. Все едно самолетът ни е пропаднал през пролука в излинялата тъкан на времето и сме се върнали в миналото. Или сме влезли в хронокапан. В примка на абсолютно безвремие, където настоящето се повтаря безконечно и неизменно от памтивека и завинаги. Безметежнa, задушнa и слънчевa вечност. Под безлично плоско, прашно небе. В царството на непомръдващ зной. Под тонове плътна, тежка, лепкава тишина. Като насекоми, застинали в кехлибарена капка. Само нахална муха бръмчи настоятелно пред лицата ни, дълбае неуморно сложно засукани тунели в плътната застиналост на мирозданието и се опитва да топне крачка във влагата на очите ни или поне да ни разцелува гостоприемно и страстно по устните. Самотен, угнетителен звук. Който не нарушава тишината, а я прави по-осезаема, по-непоносима. Защо още не чувам хармониката? Спи ли звукорежисьорът?!! Моментът просто си плаче за малко аудиомелодрама.