Изпиваме по два литра вода, без дори да се задъхаме, вземаме по един безсмислен душ (още докато се обличаме, сме вече потни), надяваме шапките и очилата, помечтаваме си гласно за скафандри – с тях поне мухите нямаше да ни притесняват, и се връщаме на улицата. Според картата на Алис Спрингс всички заведения за хранене, магазини, исторически сгради, галерии и туристически атракции се намират в другия край на улица „Тод“. В „Тод Мол“. Поемаме натам. Като всеки мол и този се познава лесно по накичените със сувенири витрини, масичките и чадърите по жежките тротоари, уличните реклами на сладолед и бургери, туристическите офиси, нелепите коледни украси, пейките под величествени евкалипти, старателно поддържаната зелена трева в градинката (единствената истинска зеленина в целия този прашен, розовеникаво-пепелно-жълтеникав пейзаж от камък, асфалт и сухи клечки). За разлика от всеки друг мол обаче, в този отказват да ни сервират храна. „Кухнята не работи. Ще отвори в пет.“ Това се повтаря със същата невъзмутима последователност и прикрито злорадство, с което сервитьорите на „Балкантурист“ навремето изричаха свещеното заклинание: „Няма“.
Продължаваме да питаме от врата на врата досущ прилежни Свидетели на Йехова. C все по-посърнали лица. Две облечени в черно аборигенски жени на неопределима възраст ни следят мълчаливо с поглед. Не изразяват никакви емоции. Седят неподвижно в сянката на евкалипта. Малко дете спи на тревата до тях. Черничко. С черни дрешки. Най-после млад сервитьор с южноафрикански акцент се смилява над нас и отваря сърцето и кухнята си. Докато оправдаваме жеста му, опустошавайки половината меню на заведението c няколко литра вода, зяпаме света през прозореца. Там не се случва нищо. Двете черни жени и детето не помръдват, не си говорят, не въздишат, не гонят мухите. Не съм сигурна дали дишат. Приисква ми се да натисна копчето на универсалното дистанционно и да сменя канала.
Следобеда посвещаваме на поклонение по историческите места на Алис Спрингс. Исторически затвор – каменна сграда с размерите на хамбар, сбутана между държавни учреждения, с нищо незабележителни бетонни сгради от по-късен период, който още не е остарял достатъчно, за да предизвиква туристически интерес. Малко по-голяма едноетажна сграда с ламаринен покрив и несръчни опити да имитира викторианска елегантност – Резиденцията на губернатора на Централна Австралия. А, тук става интересно. Чакайте, не хуквайте да проверявате в Гугъл. Нямате непростими пропуски в географската си култура. Централен австралийски щат наистина няма. (Аз вече проверих.) Сега. Обаче е съществувал цели пет години – от 1927-а до 1931-ва. Таман достатъчно време да се доставят строителните материали (с камилски кервани) и да се построи резиденция. Хем немалък щат – цели 540 хиляди квадратни километра. Пет Българии. Е, вярно, само пустиня (и не една, а няколко различни вида пустини) и аборигенско население (няколко десетки различни племена и езици), ама все пак. Алис Спрингс може днес да е малко сбутано градче в Севернaтa територия (добре де, второто по големина, това не му пречи да е малко и сбутано), но е бил някога щатска столица. И даже британската кралица е отсядала в скромната постройка, на която аз имам нахалството да се подигравам. За цели две вечери! Ако щете, вярвайте!