До резиденцията се намира третата и последна историческа сграда – училището. Също бедно, ниско и тъжно изглеждащо. Изобщо всичко в някогашната централно-австралийска столица е тъжно, захабено, бедно и износено. Не прилича по нищо на богатата, лъскава, шумна, зелена, разточителна на прелести и забавления Австралия, която аз познавам. В Алис за първи път виждам неработещи улични чешмички, счупени пейки, невъобразимо мръсни обществени тоалетни или платени такива, неподдържани мърляви умиращи градинки, очукан неработещ градски фонтан, вездесъща нечистотия, немара и неугледност. Всъщност не, не ми e за първи път, разбира се. Виждала съм много подобни градчета в България. И после съм забравила. Неумитото мръсно лице на бедността е обществено неприемливо по лицемерните стандарти на западния модерен свят. Предпочитаме да го гледаме в новините по телевизията – от Африка. Или в художествени филми като „Беднякът милионер“. В проспериращите мегаполиси на Източното австралийско крайбрежие обществените тоалетни са безплатни и чисти, улиците и площадите измити, градинките старателно поддържани, поливани и маникюрирани, фонтаните и чешмичките работещи. Но тук сме в Севернaтa територия, в пустинята, и стандартите са различни. Като нищо може и планетите ни да са различни. Даже хората са други в Алис. Една четвърт от населението на града е аборигенско. (За сравнение – аборигените са само 1 % от населението на континента.) Друга една десета от жителите на града са... американци. Истински, бели (или черни), грамадни, с перфектни зъби и непогрешим акцент граждани на Съединените американски щати. Цели две хиляди от тях. Не, не са религиозна секта. Военни са. Работят в американско-австралийската военна сателитна станция „Пайн Гап“ на 18 километра от Алис. В сърцето на пустинята събират и анализират спътникови сигнали. (Така казват. Кой би могъл да знае какви ги вършат всъщност в оградената забранена военна зона.)
След всичкия прахоляк, жега и потискаща бедност на градския център, галерията за аборигенско изкуство, в която влизаме от немай-къде, само заради климатика, се оказва най-приятната изненада в Алис. Аборигенското изкуство е единствената автентична култура, която Австралия има да покаже на света и от показване и престараване така го е комерсиализирала, че на човек да му се доповръща, като види още един бумеранг или диджериду. В резултат аз трябва да си призная, че никога не съм обръщала сериозно внимание на аборигенските рисунки, които те преследват навсякъде в Австралия с натрапчивостта на мускалчетата в България, матрьошките в Русия, пауа колиетата в Нова Зеландия или рекламите на „Макдоналдс“ навсякъде по света. Какво толкова – разноцветни точки и зле нарисувани кенгурута. Дъщеря ми на пет години рисуваше по-хубави.
Колекцията в тази галерия ме удави в цветове, разнообразие на стилове, смесване на традиционни и модерни техники, необичайни изразни средства и материали, оригинални идеи, характерни авторски почерци, многопластовост, ярки запомнящи се образи, символика, кодирани съобщения, красота. Абе, ако изобщо има такова нещо като катарзис чрез изкуството, ние с Бояна го преживяхме в художествената галерия на Алис Спрингс. Картините, разбира се, се продават. И цените им, разбира се, са безбожни. Но това няма значение. Аз вече виждам света с други очи. Познавам тайния живот на точките. Виждала съм нарисуван вятъра. Надничала съм в сънищата на паяка. Разпознавам седналите край огъня жени в симетричните разноцветни ченгелчета. Усещам сладостта на медните мравки в белите разнокалибрени кръгчета. Малко преди да взема окончателно решение да захвърля досегашния си ненужен скучен живот на градско чедо и да поставя ново начало, като се посветя на медитация, самовглъбение и изучаване на дълбоката мъдрост на мирозданието, скрита в аборигенската точка, галерията затваря. Изгонени сме любезно навън – при мухите и розовата прах.
С несигурна крачка, още опиянени от дрогата на изкуството, се упътваме към най-голямата топографска забележителност на градеца – хълмът Анзак. Да снимаш залеза от билото му, е толкова задължителен туристически ритуал, че на хотелските ни резервации е напечатано точното време на астрономическото събитие. По дати!
Залезът се случва прашен, забулен, незабележителен. От високото Алис Cпрингс изглежда още по-бедно и занемарено. Току под хълма e магистралата и пътната указателна табела сочи в двете единствени посоки: към Аделаида и Дарвин. Разстоянията в километри са четирицифрени. Намираме се в абсолютния център на пустотата. Всъщност центърът на континента не е еднозначно определен. Австралия има няколко пъпа. Колкото различни метода има за изчисляване на центъра на неправилна фигура, огъната по извивката на земната повърхност, толкова различни резултата са получени – географски, гравитационен, магнитен и не знам още какви. Все из махалата де, из пустините край Алис Спрингс, ама не на едно и също място.