Денят не стига, за да видим истинската причина за възникването на Алис Спрингс – старата телеграфна станция, но пък успяваме да се отбием в терариума и да се запознаем с някои от най-странните същества, обитаващи планетата ни – бодливи, люспести, ноктести, заровени в пясъка, скрити в кухи дървета, сливащи се с червеникавите камъни. Бояна мигом завързва приятелство с разхождащия се свободно из залите дракон, а после ставаме свидетели на бурна свада между бодливи дяволи. Hе особeно свирепо изглеждащ гущер се хвърля неуморно от клона си в напразен опит да ни нападне, колчем наближим аквариума му. Всеки път се свлича артистично по стъклото и след секунден размисъл се втурва пак към най-високия клон да се подготви за нова атака. Отиваме си, за да му дадем възможност да почине малко.
Улуру и Ката Джута
След последна нощувка в лоното на цивилизацията потегляме към сърцето на пустинята рано, преди шест, но това не пречи на слънцето да е високо над хоризонта и на жегата да ни изпива силиците, колчем си покажем носа навън. Веднага започваме да лочим задължителните си 4 литра вода на ден. Микробусът е климатизиран. Вътре се живее. Чака ни дълъг път – Улуру е на 550 километра от Алис Спрингс. Пейзажът през прозореца е конструиран простичко като детска рисунка – оранжева тепсия, наплескана с пепелножълто за трева, надраскана с черно за клони под еднообразно плоско синьо небе. Никакви светлосенки, перспективи и никакви триизмерности. Светът е сплескан, непознат и недружелюбен. Пътят е опнат прав като конец до хоризонта. Единственото друго превозно средство по него е туристически микрoбус, мержелеещ се далеч напред в маранята.
Не след дълго спираме в камилска ферма. Наливаме се с още вода и други течности. Яздим камили. Някои се заричаме никога повече да не припарваме до подобни чудовища. Дори издокарани и сресани за пред туристи, корабите на пустинята са страховити. И миризливи. Язденето им е ужасяващо. За мухите много старателно ще се опитам да не споменавам излишно често.
Историята на австралийските камили започва през 1840 година, когато са внесени първите няколко впряга заедно с афганистански професионални керванджии. За разлика от конете камилите се оказват много добре пригодени за непрощаващата пустиня и скоро се превръщат в основна форма на транспорт. До началото на XX век са внесени общо към 12 хиляди. Те пренасят пощата, строителни материали, храни, стоки – по 300 – 400 кг стандартен товар за животно. Пристигането на кервана било вълнуващо събитие за всяко пустинно градче в продължение на повече от 50 години. Обаче железницата изяжда хляба на камилите. Камиларите се преквалифицират в строители на железопътни линии, а животните биват избити или натирени в пустошта. Не се разстройвайте излишно от тъжната им участ, cъвременността им дава шанс за реванш и те го използват отмъстително.
В Австралия понастоящем има почти един милион камили. Диви. Единственият континент, обитаван от свободно бродещи неопитомени едногърби чифтокопитни. Които не само че опустошават пустинната растителност, изпиват водата на другите животни и застрашават по този начин крехкото биологично равновесие в тази извънредно уязвима среда, но оставени сами на себе си, се връщат към естественото поведение на дивите си предци. Живеят на стада и мигрират през огромни територии. Дали това е било основното занимание на африканските им предшественици не е ясно, но тукашните камили се специализират в мародерство. Големият брой в стадото им дава увереност и им позволява да организират нападения над селскостопански постройки, складове за храна, изоставени къщи, ферми, насаждения. Разрушителният потенциал на камилските глутници е невероятен – на снимките нападнатите сгради изглеждат като поразени от торнадо. За разлика от торнадото обаче камилите се научават да пускат водопроводните кранове, за да утоляват жаждата си. Както и предполагате, не ги спират. Резултатите са неизмерими загуби на безценната питейна течност. Правителството все провежда някакви кампании за ограничаване броя на дивите камили, но все без особен резултат.
Автобусът се връща на розовеещия асфалт. Термометърът вече показва 43 градуса. Още е предобед. Утешават ни с метеорологична статистика – най-високата измерена на континента температура (съвсем наблизо, в пустинята Симпсън) никога не е надхвърляла 50 градуса по Целзий. Фийу! Пък аз се бях изпопритеснила. Светът е все тъй керемиденочервен с черни, овъглени от слънцето дървета. Пушечно син капак ни е захлупил в откритата доменна пещ. Асфалтът хич и не чака втора покана, топи се пред очите ни. Хоризонтът трепти и се умножава в оптичните фокуси на прегрятата атмосфера. Единствените пътни знаци са жълти, квадратни, предупредителни – за възможни... наводнения. Смешно ми е само докато не прекосяваме няколко огромни реки. По дъното. Мостове няма. Реките са сухи и не са виждали вода от поне 50 години, но коритата им са внушителни – застлани с плътен огненочервен пясък, бреговете високи, стръмни, обрасли с евкалипти и черни храсталаци. Започва да ми става ясно защо пътят е опасен при дъжд и наводнения.