Тжукурпа – аборигенската устна традиция, която обединява религия, социални норми, космогония, законодателство, медицина, възпитателни методи, артистични традиции и изобщо всички аспекти на аборигенската култура, разделя света на две много ясно дефинирани части – мъжка и женска. Всичко във вселената има мъжко или женско начало. И не всекиму е позволено да се докосне до сакралното тайно знание за същината на мирозданието. Само на заслужилите, доказали се в процеса на обучение, се разкриват древните легенди и познания. И то стриктно според пола. (В датиращата от десетки хиляди години аборигенска култура няма изобщо място за хомо- и бисексуално самоопределение.) Мъжете и жените в племето не само че получават различно възпитание и преминават през коренно различни ритуали на посвещение в различните етапи на зрелост, но и изобщо не общуват едни с други, живеят в отделни малки групи и имат различен стил на живот. Мъжете ловуват, жените събират семена, гущери и насекоми. Е, ясно е, че при достигане на полова зрелост младите хора биват представяни официално на другия пол (чрез организиран от семействата на младоженците избор) и насърчавани да се размножават, но в същото време брачните взаимоотношения са контролирани от множество социални табута. Булката не може при никакви обстоятелства да общува или дори да вижда чичовците на съпруга си. В случай на необходимост обменя информация с тях, предавайки съобщения по други роднини, незасегнати от подобно табу. Младоженецът също не бива никога да се среща лице в лице с тъща си. (Каква гениална идея, а?! Басирам се, че спестява много социално напрежение.) И прочее, и прочее сложна плетеница от забрани. Нарушаването на който и да било аспект на Тжукурпа се наказва жестоко. Най-често с пробождане с копие в бедрото (което гарантира не само жестоки болки, инвалидизиране, но също задължителни инфекции и често мъчителна смърт). Има също варианти с намазване на очите на провинилия се с изгарящ млечен растителен сок, който отново носи гаранции за страдания, а в случай на ослепяване – и смърт. Най-тежкото наказание е отлъчване от общността, което е равносилно на смъртно наказание. Никой не би могъл да оцелее сам в непрощаващата пустиня.
Традиционните вярвания и практики на аборигенските племена не само че не са отживелица от миналото, не само че се прилагат и практикуват масово сред местното население, но са и признати вече от законите на белите. Има много случаи на ритуални изнасилвания, намушквания с копие и други методи на възмездие към провинили се аборигени, които австралийският върховен съд обявява за справедливи и прекратява прокурорското преследване на основание на спазването на традиционния племенен закон. Често след излежаване на присъдата за отнемане на живот при автомобилна катастрофа, да речем, виновният шофьор бива съден и наказан също и от семейството на жертвата. Според традиционния закон със смърт. Или с намушкване с копие. За целта преследвачите получават специално разрешение от местните власти, дори публикуват съобщение в медиите, целият район се отцепва, пътищата се затварят, забранява се достъпът на туристи и забраната се вдига едва след като е изпълнена племенната присъда. За нея няма давност. В случай на бягство осъденият живее в страх от гонения до края на живота си.
Ето затова значи има мъжка и женска болница в Алис Спрингс – защото никой възпитан в традиционните културни ценности абориген няма да стъпи в лечебно заведение, в което има вероятност персоналът или пациентите да са с различен пол или, не дай боже, от забранен за общуване клон на племето.
Същото важи и за сакралните местности. Ако мъж види дори и по невнимание онези части от скалата Улуру, които имат свещена роля в посвещението на младите жени и родилките, той трябва да понесе най-жестоко наказание. Публикуване на снимки на забранените зони на Улуру има потенциални животозастрашаващи последици за възпитаните в традиционните вярвания аборигени.
С такива наставления и прикрити морални заплахи ни разтоварват на импровизирания паркинг в подножието на величествената червена скала. Обиколката на гаргантюанския камък е близо 10 километра, за които ни се предоставят 3 часа. Водачът не ни позволява да слезем от климатизирания микробус, ако сме без шапка или не носим 4 литра вода на човек. Здравословната норма в нечовешкия ад на пустинята е литър и половина на час. Заръчва ни да не хитруваме и да си изпием прилежно водата. После се прибира на хладно във возилото си и ни оставя да се разхождаме в разпалената пещ на Националния парк Улуру.