Четирите литра вряла вода не успяват да ме спасят от дехидратация, бълнуване и миражи. Привижда ми се езеро. Зелено, хладно, сгушено в основата на скалата, пазено от стройна редица евкалипти стражи. С пейка. И безгрижно шляпащи в прохладата жабки. Тръшвам се изнурено на пейката и чакам търпеливо миражът да се разсее. Даже черните муши ескадрони се оттеглят нейде (вероятно да дебнат други бледолики туристи на пътеката). Чува се само виртуозната цигулкова тарантела на комарите. Зеленото на водните растения е изумително ярко, неестествено свежо и електриково-поразяващо на фона на огненочервената скала, под наситеносиньото на небето, сякаш избирано от каталог за светлоотражателно работно облекло. Нереално. Потресаващо красиво като в сън. Трябва да е мираж. Или чудо.
Едно от чудесата на Австралия е Великият артезиански басейн – система от артезиански кладенци, които поддържат непресъхващите „водни дупки“ билабонг дори в най-сухите и най-враждебни части на Централната австралийска пустиня. Тези извори са причина за разнообразието и изобилието на живот в иначе марсианската околна среда. Неимоверните количeства вода, които се изсипват по източния бряг на континента, се просмукват бавно в порест каменен слой с размерите на горе-долу четвърт Австралия, създавайки по този начин най-големия подземен воден басейн на планетата. В най-сухия континент на същата планета. На дълбочина от 1500 метра. Дифузното придвижване на всяка водна капка през 1600-километровия маршрут до разпръснатите извори в сърцето на пустинята отнема към два милиона години. Водата, в която пред невярващите ми очи се плацикат жабчета, е дошла дотук с машина на времето. От миналото. От епохата на динозаврите. Не знам за критериите на християнската църква, но по моите лични критерии това минава за чудо. Изглежда, и аборигените споделят възторга ми, защото този билабонг е едно от най-сакралните женски места в древната им традиция.
Традиционната туристическа атракция – катерене до билото на Улуру – днес е забранено поради високите температури, повишаващи неимоверно риска някой турист с наднормено тегло и два байпаса да се гътне на скалата. Това ми спестява тежката морална дилема – да се кача или да не се кача. Дилемата ми няма нищо общо с Хамлет, cамо с аборигенските традиции и вярвания. За представителите на местното племе катеренето по свещения монолит е оскверняващ акт, който става десетократно по-страшно кощунствен, ако някой умре на скалата. Което от своя страна се случва редовно с неподготвените туристи. Като състопани на Националния парк Улуру аборигените имат право да наложат вето в половината от дните на годината. От което те не се възползват, само молят съзнателните туристи да уважат сакралната неприкосновеност на скалата. Оттам и моралната ми дилема. Другата половина на управителния съвет на парка, от своя страна, се опитва да насърчава туризма и туристическите атракции, но пък се кланя на своята си религия – безопасността – и забранява категорично катеренето при силен вятър, дъжд или високи температури, което е горе-долу през половината от времето в годината. Така се спазва наполовина табуто според аборигенските вярвания и напълно споразумението според вярванията (пардон – законите!) на останалите австралийци. На такова май му се вика соломоново решение – ни вълкът сит, ни агнето цяло.
Когато най-после се добираме до местата си в микробуса, съм доста склонна да канонизирам още едно невъзпято чудо на съвременността – климатика. Да пребъдат светите закони на термодинамиката и производителите на автомобилни климатици из нине и вовеки веков!
Следваща спирка – културният център. Едночасово бродене из полупразни зали, декорирани с точкови рисунки и тук-таме някой бумеранг. Един от сериозните проблеми на публичното представяне на аборигенската култура или история, или общност е свързан с друго много строго табу. Мъртвите не се споменават. При никакви обстоятелства. Под страх от традиционно наказание (не знам дали смъртно, или друго, но явно достатъчно респектиращо, за да се спазва законът). Ефектите на това табу от гледна точка на официалната западнярска австралийска администрация са абсурдни. Името на починал човек не се споменава никога за период от 20 – 30 години. Ако някой друг в племето има същото име, то бива сменено. Ако някоя дума в езика има подобно произношение, тя също не бива да се изговаря, заменя се с евфемизъм. Сега си представете колко са актуални училищните списъци, свидетелствата за раждане, документите за собственост, изобщо който и да било документ, ако хората постоянно и безразборно си сменят имената и под религиозна забрана отказват дори да обсъждат този факт. На практика, ако тръгнете да разпитвате как сега се казва този човек, споменавайки забраненото му име, ще бъдете обвинен в сквернословие и най-вероятно убит с камъни. По същата логика имената на починалите не се споменават в книги, статии и каквито и да било носители. Дори ако човекът е бил жив при отпечатването им, името се зачерква след смъртта му. Опитвала съм се да чета такива цензурирани статии – не се разбира повече, отколкото от цензурираните от Йосарян писма в „Параграф 22“. И това не е всичко. Табуто се разпростира и върху образа на мъртвия. Никакви снимки, филми, интервюта, дори новини не могат да се излъчват по телевизията, да се разпространяват на видеокасети, да се публикуват в други издания, освен с изричното разрешение на цялото семейство на починалия. Като прибавим и табуто в общуването между живи хора с определена роднинска връзка, всякакво публично показване на изображения на хора отпада. Всеки път когато по австралийската телевизия дават документален филм за аборигените или интервю с художници и артисти от аборигенски произход, филмът или интервюто се предхождат от предупреждение, че следващата програма ще съдържа изображения на мъртви хора. Така засегнатите от табуто имат възможност да изберат да не гледат.