В културния център има раздел с писма извинения на туристи от цял свят. По следния повод: строго аборигенско табу забранява да се отнасят камъчки или други части от сакралните монолити Улуру и Ката Джута. Туристите обаче нехаят за подобни забрани или ги приемат за предизвикателство и си открадват червени камъчки, за да ги занесат далеч по родните си места, често на други континенти. Въпреки предупреждението за възмездие. И възмездието не закъснява. Независимо от огромните разстояния. Стотици ръкописни разкази за лични нещастия, лош късмет, мистериозни заболявания и даже смърт потвърждават магическата сила на червените скали. И отрезвените суеверни туристи връщат откраднатите свещени реликви. Със стотици и хиляди. Културният център прави всичко по силите си да популяризира лошата слава на мястото и да го спаси по този начин от разграбване.
Късния следобед посвещаваме на Ката Джута. Още невъобразима адска жега, още задължителни литри гореща вода, още неизброими пълчища мухи и най-невъзможните цветови комбинации на света – огненочервено с електриково зелено и сигнално оранжево под индиговия небесен кратер, бълващ искрящо синя лава по хоризонта.
След горещия душ в походната баня този път замъквам суага си в непрогледно черната сянка зад навеса, нямам никакво намерение да повтарям грешката от предната нощ и да се опитвам да спя под ослепителния прожектор на пълната луна. В резултат прекарвам още една безсънна, но затова пък тъмна нощ. Този път съня ми гонят мравки, разхождащи се из бельото и косата ми в количества, намекващи за мравешки всенароден събор или поне симпозиум на мравешките нощни стражи. Ранният изгрев хвърля известна светлина върху така внезапно нарасналата ми популярност сред насекомите – настанила съм се точно върху четирилентова мравешка магистрала. На гигантски мравки!! Слава богу нехапещи!
Каньонът на кралете
Поредното ранно ставане в плоския оранжев свят под плоското, сякаш изрязано от гланцово блокче небе. Огромна стоножка се е настанила върху раницата ми и по никакъв начин не успявам да я склоня да освободи терена. Опитвам се да я прогоня деликатно, но тя се намъква партизански в разни гънки, цепнaтини, катарами и коланчета, принуждавайки ме да се моля и да обяснявам в най-големи подробности концепцията за неприкосновеност на личната собствeност. Не помага. Накрая прибягвам до макиавелистки прийоми – отървавам се от окупаторката с безскрупулна демонстрация на сила.
Програмата за деня е кралска – Кингс каньон (Каньонът на кралете). Препоръката на туристическите пътеводители е тревожно-предупредителна: да се катери само рано сутрин, по хладно (Хладно??!!). Прогнозата за времето е пустинна: слънчево, 44 градуса. Микробусът засмуква и изгълтва 150-те километра равно право шосе като дълга асфалтова спагета и ни стоварва на паркинга насред поносима 35-градусова утринна жега. Пардон! Xладина. За разлика от Улуру, който се вижда от километри, издул великолепения си могъщ тумбак над равната пясъчна тепсия, каньонът е потаен, скришен, на практика невидим сред хълмовете на червенеещата планинска верига. Пак минаваме през задължителната проверка за шапки и 4 литра вода, увесили сме фотоапаратите по вратовете си, защото ръцете ни са заети да гонят мухи, и крачим бодро.