Изкачването е екстремно. 100 метра отвесно катерене по червена каменна стена. Съкрушителното физическо усилие изисква много кислород и не ми позволява да си затворя устата дори за момент. Което всички австралийски мухи от близо и далеч приемат за сърдечна покана да се поразхладят и наквасят крачка в гърлото ми. Кислородната недостатъчност не ми позволява да оттегля поканата. Глътвам първата си муха. Ей така, с лекота, без излишна драма. Само секундно колебание – да кашлям, плюя или да спра да дишам? И край. Пърхащото вибриращо живо нещо в устата ми е вече само сподавенa, деликатна вибрацийка в хранопровода. Милосърдно решавам да удавя глупавата самоубийца – да не се мъчи дълго, и я преглъщам с голяма глътка вода. Нямам време за задълбочени анализи на моралната дилема. Нямам време дори да изпитам погнуса. Катеря се. И дишам! На големи отчаяни гълтоци. Като риба на сухо.
Час по-късно сме вече на билото. Гледката от високото може и да си струва, но аз трябва първо да си наваксам с кислородната недостатъчност, която ме заслепява, оглушава и ме превива одве, преди да тръгна да се занимавам с глупости като правене на снимки. Заинтригуван от острите свирещи звуци, акомпаниращи дишането ми, водачът пита загрижено дали искам да си почина. Не! Не искам да си почивам! Искам да умра – веднага и завинаги! Ако може! Надявам се да е телепат, защото не съм в състояние да говоря. Той обяснява на групата, че първата част от маршрута ни е най-трудната, оттук нататък ще се движим по равно. Отвесният участък се казвал „Сърдечна атака“. Предполагам, че нарочно се намира в началото на прехода, за да спести на спасителните екипи излишното ходене. Който ще мре, да се гътва веднага, дисциплинирано, преди да се е отдалечил твърде много от паркинга. И защо паркингът не е горе на платото, а долу до реката???! – питам аз и отговор не искам.
Продължаваме по билото сред червени канари и ерозирали каменни образувания, напомнящи руините на древен град. На места камъкът под краката ни е на вълнички – съвсем като пясъчно морско дъно. И не случайно – наистина се разхождаме по древно океанско дъно, издигнато от тектонични движения, посипано обилно с тонове червени железни окиси, разнасяни от пустинния вятър с милиони години, и после ерозирало пак под ласките на същите нестихващи ветрове. Водачът настоява да се придържаме към обозначената пътека, но е безсилен пред непокорството на младостта. Корейските хлапета подскачат като кози по силно издадения ръб над каньона. И в крайна сметка всички се престрашаваме да надникнем от червения каменен перваз. В бездната. Зрелището е потресаващо. 300 метра отвесна пропаст разделя двете високи плата. Чудовищна цепнатина, причинена от древно земетресение (не искам дори да си представям от какъв магнитуд) и доразширена от вятъра и водата. Гигантските евкалипти далече долу в черната сянка на скалата изглеждат дребни като храстчета. Скален ястреб кръжи беззвучно в бездънната синева над нас, използвайки издигащите се въздушни течения. Хоризонтът е толкова далечен, че сякаш ходим по небето.
Още малко лутане из причудливите археологически останки на Изгубения каменен град, и се озоваваме в горния край на дървена стълба. Удобна, надеждна, масивно строена, с як парапет. Безкрайна! Долният край се губи нейде в мрака на бездната. Слизаме. Още. И още. И още. Короните на евкалиптите се приближават, после остават над главите ни и най-после сме на сянка, сред зеленина и здрач. Oазис сред нажежената керемидена пещ на пустинята. Между червените камъни тук-там има локви вода. Тъмна, покрита с миниатюрните листенца на водни растения. Най в ниското, зад една особено неудобна за изкатерване канара се крият Райската градина и нейният олимпийски басейн. Още една от непресъхващите водни дупки – билабонг. Растителността наоколо е пищна, сочна, влажна, тропическа. В скалите се виждат фосилизирани медузи и водорасли. Гледката е абсурдна – тропическа гора в сърцето на пустинята. В тъмната вода на червения каменен басейн вече се къпят и гмуркат банда шумни немскоезични туристи. Няма нужда да ни увещават дълго. Не си носим бански, така че се къпем с дрехите. Те изсъхват дълго преди да сме се изкатерили по отсрещната страна на каньона.
Още ерозирали куполовидни образувания, още марсиански пейзажи, още спиращи дъха отвесни цепнатини, още невероятни червени скали и камънаци, оранжеви нюанси, контрастни светлосенки. След 300 кадъра на червени камъни започвам да се чудя как ще оправдая заснемането им някой ден пред внуците си. „Ето една интересно оформена канара, бабиното. И още една – не е ли страхотна? А тази? Ами тази?“ Колко червени камъка можеш да покажеш с възторг на невинния зрител, преди да предизвикаш оправдани съмнения в психичнoто си здраве? Не съм сигурна. За всеки случай заснемам още стотина – да не остане случайно неувековечено някое червено камъче по билото на Кингс каньона.