Докато Том зарежда бензин, а туристическата младеж опитва наливната бира в бара (строго според предписанията на местното законодателство), аз се настанявам на единствената пейка и настървено ближа сладолед, опитвайки се да го изконсумирам преди слънцето да го е изпарило пред очите ми. Следобедният вятър се е усилил и прогонва успешно мухите, но разхладителният му ефект е като на вентилаторна фурна. Дехидратираната ми коса трака край ушите ми като телени стружки.
От трептящите в маранята сенки се материализира черна фигура. Безмълвно и безшумно се приближава облечен в черна тениска и черни шорти черeн абориген. Бос. На неопределима възраст. Спира на метър от пейката, без да ме гледа и без да поздрави. С безизразно търпеливо лице. Стои неподвижно загледан нейде в пейзажа. Все едно изобщо не ме е забелязал. Приветствената усмивка се изтрива от устните ми, сменена с недоумение и тиха паника. Нямам никаква идея какво да кажа и как да се държа. Какъв е аборигенският протокол за среща с непознати??!! Оглеждам се отчаяно за помощ, но единствените живи неща наоколо са прашните вихрушки, вдигани от вятъра. Те не изглеждат особено заинтригувани от неловката ситуация. По някаква причина не смея дори да помръдна. Стоим си така мълчаливо и неподвижно. Под забързания трафик на пухкави розови облаци.
Най-после Том се появява откъм бензоколонката и се упътва към нас. Разменя няколко думи с черния мъж, който почти не го поглежда, но все пак измърморва тихо нещо, все така загледан в далечината. След известно време Том се обръща към мен и ми превежда, че този мъж е художник от местното аборигенско племе, който е донесъл свои картини, в случай че искам да си купя. Придобиването на образци на аборигенското изкуство изобщо не е сред намеренията ми в момента (дори най-нископриоритетните такива), но облекчението, че сме се измъкнали от ужасяващо неловката клопка на мълчанието, ме прави лекомислена и с радост се съгласявам да видя картините.
Черната ръка вади бавно навито руло американ от дълбокия си черен джоб и го разгъва в прахта пред краката ми. Оказват се две неголеми платна. Изящни! Дребни абстрактни форми в черно и кафяво. С бели и жълти детайли. Разпознавам стилизираните фигури на седнали жени, издутите тумбачета на медни мравки. Не че разбирам изобщо нещо от аборигенско изкуство, но двете малки платна успяват да ме грабнат с деликатния си рисунък, сдържани цветове и балансирани композиции. Питам колко струват. „30 долара за двете“ – превежда Том и ми предлага личната си експертна оценка, според която картините са много добри и автентични. Изобщо не се съмнявам, но исканата цена е абсурдно ниска и отново ме поставя в неловка ситуация. Да предложа ли повече пари, или да се пазаря? Трябват ли ми изобщо аборигенски рисунки? Какво да правя с тях, ако ги купя? Сцената е крайно нелепа – двамата мъже клечат в прахта пред мен като молители пред божествена статуя, аз все така си седя кротко на пейката, но тази поза изведнъж се оказва неподходяща и някак арогантна. Изолира ме от тяхното скромно клечащо общество. Трябва ли да клекна и аз в дух на равенство и колективизъм, или да си остана в божествено усамотение във висините на пейката? Странният грозен мълчалив черен мъж явно има дарбата да ме кара да се чувствам неадекватна. В негово присъствие загубвам напълно представите си за правилно и грешно, добро и зло, възпитано и неприлично.
В отчаян опит да сложа край на сюрреалистичната сцена изваждам от портфейла си 40 долара и ги подавам на художника. Той не посяга да ги вземе. Не ги и поглежда. Оставам си неудобно приведена напред с протегната ръка. Как, за бога, си представя, че ще осъществим покупко-продажбата?! Поглеждам безпомощно към Том, единственият от трима ни, който, изглежда, умее да се държи нормално. Но този път не получавам помощ и от него. В пълно отчаяние пускам парите на земята до картините и се приготвям да ги настъпя пъргаво с крак, ако ги духне вятърът. Художникът измърморва нещо нечуто на коленете си. Том го потупва дружески по гърба. Черната ръка най-после взема бавно банкнотите и ги прибира в черния джоб на черните шорти. Двамата мъже се изправят и аборигенът се отдалечава беззвучно на босите си нозе. Без да се обърне, без да ни махне или да се сбогува по какъвто и да е начин.
Залива ме вълна на неописуемо облекчение. Изтощена съм като след среща с представител на извънземна цивилизация. Е, не научихме много един за друг, но поне се разделихме в мир. При такъв потресаващ културен сблъсък и това е постижение. А и станах меценат – купих картини на местен творец. Вдигам внимателно новите си притежания от земята. Том сяда на пейката до мен да изпуши цигара и да ми покаже някои характерни елементи в композицията, които според него са типични за местните племена и доказват автентичността на рисунките. Успокоява ме, че художникът не е очаквал да получи повече пари, защото дори галериите в Алис Спрингс, които продават картини за десетки хиляди долари, всъщност ги изкупуват за жълти стотинки. Уверява ме, че моите 40 долара са много по-полезни на аборигенската общност, тъй като отиват директно в семейството на художника, отколкото хилядите на разни благотворителни организации, които неизбежно се разпиляват поради ненужна бюрокрация и липса на комуникации с аборигенските племенни общности.