„А ти много ли аборигенски езици говориш?“ – питам наивно. Чувала съм, че в района на Алис Спрингс живеят много различни племена с различни eзици. Том ме гледа с недоумение. „Защото ми превеждаше преди малко в разговора с художника“ – уточнявам. „Но той говореше английски“ – сразява ме отговорът. Да бе! И аз съм марсианка. Видът ми трябва да е бил много потресен, защото Том пояснява: аборигените говорят английски, но с много силен акцент и неправилна граматика, тъй като мнозинството не са ходили на училище, нямат контакти с външния свят, общуват само помежду си, заемат думи от племенния си език и така създават свой пиджин английски, трудно разпознаваем за ушите на несвикналите. Според аборигенския етикет се смята за неприлично да гледаш събеседника си настойчиво в очите. Или да говориш високо. Типичното поведение на белите хора при разговор се тълкува като агресивно, властно и обидно според сложните условности на общуването на аборигените. Белите пък намират за неуважително да се мънка и да се избягва погледът на събеседника. Което, естествено, създава непреодолими бариери в комуникациите между двете цивилизации. (Както току-що установих на свой гръб.)
Том и другите туристически водачи съчувстват на аборигените и се опитват да помагат на общността с каквото могат. Спират редовно тук и винаги оставят храна, вода, понякога дрехи, одеяла, лекарства, бебешки храни (ако собственикът на бара им е казал, че има новородено в племето). Пустинните племена са малки, извънредно бедни, често нямат никакъв транспорт и единственият начин да се сдобият с лекарства, храни и други неща от първа необходимост е да помолят някой да им ги купи от Алис Спрингс. Аборигените знаят кога идват микробусите и ги чакат. Така Том се познава с някои от местните жители. Само с мъже, защото жените не разговарят с непознати.
Разказва ми това, докато му помагам да разтовари три туби с вода, газова бутилка, два кашона с остатъци от нашата храна – овесени ядки, прясно мляко, хляб, масло, сирене, конфитюри, чай, кафе, макарони, някой и друг зеленчук. Оставяме всичко на сянка под храсталака. Тревожа се за годността на млечните продукти, изложени на адския зной, но Том твърди, че жените от племето ни наблюдават скришом и ще приберат храната веднага щом си тръгнем. След което подбира развеселената компания от кръчмата и подкарва микробуса към последния ни бивак под открито небе.
Посрещаме новата година край лагерния огън. Изпиваме до капка алкохолния си рацион от няколко бири на човек, печем мръвки, набучени на импровизирани шишове. Изтърваваме ги в огъня и ги овъгляваме неспасяемо. Заравяме картофи в жарта и ги забравяме. Пеем песни на всевъзможни езици, спъваме се в тъмното и се въргаляме в пясъка. Най-варварското новогодишно празненство в историята. Малко след полунощ се самоотлъчвам от пируващата банда и се усамотявам със суага си зад ниска пясъчна дюна, която се надявам да поглъща смеховете на танцуващите младежи и светлината на огъня. Обръщам демонстративно гръб на пълната луна и заспивам като труп.
Събужда ме тишината. Плътна, тежка, непробиваема. Затиснала ушите и гърдите ми. Пречи ми да дишам. Плаши ме. Отварям очи.
Уау!!
Кой беше казал, че не си много пиян, ако можеш да лежиш, без да се държиш? Сега знам какво е имал предвид. Неволно посягам да се хвана за нещо. Разпервам ръце за опора и притискам гръб в земната твърд. Не защото съм пияна. Вселената се е надвесила ниско над мен. Край мен. Под мен. Огромна. Безмерна. Суагът ми е малко островче, зареяно в бездната на звездния хаос. Ако помръдна неволно, ако лекичко само го наклоня, и ще падна в бездънните висини. Не смея да шавна. Лежа бездиханна и се вслушвам в тишината на най-голямото небе, което съм виждала някога. Под повече звезди, отколкото бих могла да си представя. Повече отколкото съм подозирала, че съществуват. (Южното звездно небе има много повече звезди от северното. Защото гледа към центъра на галактиката.) Под милиони звездни прожектори, надупчили чернилката на небесния свод. Под най-величественото светлинно шоу в мирозданието. 3D! Чувствам се толкова малка и самотна под чуждото непознато небе. Луната май е залязла – не я виждам никъде. Само Орион ми прави компания, полегнал неудобно с краката нагоре. И Южният кръст в цялото великолепие на геометричното си съвършенство.