Населението на цялата Северна територия е 200 хиляди души – една десета от населението на континента. Половината от тях живеят в столицата Дарвин, останалите – в десетината градчета, разположени край магистралата „Стюърт“. Списъкът с националните паркове в Tериторията е двойно по-дълъг от списъка на населените и места. Крокодилското и население, от друга страна, e 100 000 броя. Нищо чудно, че дори заглавията в столичния вестник се въртят все около тази тематика: „Крокодили обграждат автомобилна катастрофа“, „Крокодил влиза в бар“, „Щастливо избавление – преследван от крокодил, атакуван от акула“, „Крокодил обсажда цяла седмица качен на дърво мъж“, „Крокодил се самонастанява в наводнено жилище“ и т.н.
В останалата част от континента Северната територия се слави като място с висока престъпност (пет пъти по-висока от другите щати), място, населено с аборигени и гъмжащо от атакуващи крокодили, акули, отровни медузи, без да споменаваме тропическите болести. Никой не ходи в северната част на Австралия доброволно. (Е, туристите правят изключение.) Минните компании плащат двойни и тройни заплати на смелчаците, приели да работят там.
АДЕЛАИДА
Hоември през май
В Аделаида все попадам през есента. Не че го планирам, но все така се случва. В края на май. Което е тукашният ноември. („Септември ще бъде май!“ Е, сбъркал е с два месеца, но концептуално все пак е бил прав поетът. Безмилостно пророчество, с което аз от години безуспешно се опитвам да изляза на глава и да свикна, че Kоледа е през лятото, а рожденият ми ден през зимата. То лесно се пророкува, ама как се изживява пророчеството, е съвсем друга тема.)
90 процента от спътниците ми на сутрешния делничен полет са мъже в бизнес костюми или оранжеви сигнални жилетки. Пътуват служебно – до офиса в Аделаида (като мен) или застъпват на смяна в някоя от мините на Южна Австралия. Изобщо съвременните австралийци пътуват много. Не се спират. И все със самолети летят. Иначе много са „зелени“ – пестят водата, зареждат колите си с екологично гориво, бойкотират пластмасовите торбички в супермаркетите, само органични и етични продукти купуват, ама окото им не мигва, ако трябва да пропътуват 3 хиляди километра за бизнес среща. Хоп на самолета, и са там. За вечеря са си пак вкъщи. Какво тук значи някаква си въглеродна следа? Голямо хвърчане пада на Южния континент. Е, и аз с тях де – барабар Петко с мъжете.
Като си поръчвам такси до хотела, наричам площада „Хиндмарш“ и съм веднагически назидателно, укорително, с наранено достойнство и педагогически хъс поправена: „Хайндмарш Скуеъ“. Добре де, добре де. Да ви се не видели отворените и затворени срички, дето си ги казвате както ви скимне.
Есента дефилира триумфално по улиците на Аделаида. Цяла в злато и кехлибар, бронз, мед и прочее благородни метали и сплави. Рубини и ахати блещукат в короната и. Най-после да видя истински пожълтели листа. Истински листопад! И най-автентичен есенен студ. След всичката вечно цъфтяща вечнозелена растителност на субтропичния Бризбън и уж субтропичния Окланд съм примряла за малко есенни цветове. За жълтото на узрял мамул, оранжевото на печена тиква, уханието на едра дюля, топлината на печени кестени, шиптящия звук на гроздова шира. Но замълчи, сърце! По улиците на южноавстралийската столица не се търкалят ни мамули, ни дюли, никой не пече тикви и кестени и не се лее пенлива шира. (Това последното е доста неочаквано между прочем, защото Аделаида е неоспоримата винена столица на Австралия.) Hе мога да се нарадвам на боцкащата свежест на мразовития есенен вятър, на топлата палитра на цветовете, на бездънното синьо на небето, на шушукането на сухите листа край бордюра, които се задяват с крачолите на минувачите. Дегизирани в пурпурно кадифе лозници се подпират грациозно по фасадите на каменни сгради, засенчват тесни алеи и украсяват с огнен филигран калканите. Къде, за бога, съм попаднала?! Какво е това – някакъв фотографски рай? Триизмерна туристическа картичка? Виртуална реалност? Или сън на болно от носталгия въображение?
Пред всяко кафене има черна дъска с написани на ръка специалитети на деня и всичките се надпреварват да предлагат супи. Пилешка със зеленчуци, доматена с босилек, агнешка по марокански, тиквена крем супа със сметана, леща с праз и бекон, френска лучена супа, картофена с кротони, борш, китайска супа с нудъли. Най-накрая се предавам на изкушението и сядам под разбушувания пожар на оранжевоогнена асма да хапна крем супа с тиквички и бекон. Божествена! С нашенски подправки, ароматна и гореща, сервирана с дебела порязаница препечен хляб с масло. Сърбам и гледам обедния парад на южноавстралийските столичани.