Хората са облечени с жилетки, омотани с шалове, нахлузили ръкавици (!!!), шапки, кожени и други якета, шлифери, палта (!), ботуши. Също и джапанки, тениски, къси гащи, памучни роклички и копринени блузки. Слънчеви очила. Обожавам иронията на този сезон, който превръща всички ни в неволни участници в шутовски спектакъл. Нещо като ново реалити шоу – „Познай в кой сезон сме“.
Крем супа от тиквички с бекон
Съставки:
1 лъжица зехтин; 150 грама бекон, нарязан на ситно; 1 лук, нарязан на тънки филийки; 600 грама тиквички; 1 литър бульон – зеленчуков или месен; 120 грама кисело мляко; черен и червен пипер, сол.
Приготвяне:
Загрейте зехтина в голям тиган. Добавете 2/3 от бекона и запържете до златисто. Добавете лука и бъркайте, докато омекне и стане прозрачен.
Добавете нарязаните тиквички и бульона, позволете му да заври и след това намалете огъня, за да покъкри леко 20-ина минути.
През това време в друг малък тиган запържете остатъка от бекона, докато стане хрупкав. Отцедете го от мазнината върху хартия.
Свалете супата от котлона, оставете да поизстине, прибавете щипка червен пипер, черен пипер и сол. Пасирайте, докато се получи гладка хомогенна маса.
Загрейте отново преди сервиране, разсипете в купички и гарнирайте с лъжица кисело мляко и хрупкав запържен бекон.
За незабравим резултат добавете запечени на фурна филийки, натъркани с чесън и намазани с прясно масло.
Животоспасяваща в студен зимен ден!
Докато планирам туристическата си инвазия в нищо неподозиращия град, позволявам още веднъж на инженерното си око да изплакне поглед в съвършенството на аделаидската карта. Перфектна и неподражаемо гениална в перпендикулярното великолепие на идеално правите си, идеално успоредни улици и симетрично позиционирани площади. Като нащърбено зарче, обърнато на числото пет. Непостижимо елегантна с простотата, изяществото и прагматиката на милиметрова хартия. Картографска осъществена мечта. Първият изцяло планиран австралийски град. (Някои източници твърдят, че е първият такъв в света!) От самолета изглежда сякаш маниакален градинар е садил дървета и къщурки с нечовешка прецизност край неестествено прави успоредни лехи.
От тротоара обаче градът изглежда нормален. По европейски нормален. Няма небостъргачи, палми, тенсегрити мостове и прочее архитектурна екзотика. Няма я бризбънската динамика и забързаност, няма ги и гъстите тълпи. Няма грохот на автомобилен трафик, нито магистрали в центъра на града. Всичко е някак достолепно. Делово. Изпълнено със самочувствие. Без престараване и без припряност. Свойски, но с аристократична изисканост. Напомня ми малко атмосферата на Русе. Или Шумен. Отминала слава, вехт спомен за бляскаво минало. Великата британска империя се е стоварила някога тук с гръм и трясък. С всичката си мощ и величие. Като космически кораб от далечни звезди. Но после се е оттеглила тихомълком, нечуто. Също като в „Пикник край пътя“. Останали са само монументални артефакти, на които съвременните жители на града се опитват да намерят смисъл и практическо приложение. И трябва да им призная – доста добре се справят. Широките булеварди (отправям апел към всички новозеландски архитекти и пътни инженери да дойдат в Аделаида да видят как се правят улици, преди да започнат какъвто и да било инфраструктурен проект в родината си!), човешките мащаби на архитектурата, парковете, фонтаните (!!! – в най-сухия щат на Австралия, а може би и на планетата), европейските широколистни дървета, опънали покровителствени корони над тротоарите, безбройните кафенета, разпилели масички и чадъри по пешеходните зони, естествените материали по фасадите, незаличимите следи на времето, напомнящи за тленността на всичко сътворено, усещането за история, достолепието (толкова различно от младежката новобогаташка постмодернистична арогантност на най-бързо развиващия се град в света – Бризбън), всичко това създава уют. И ме връща в детството. В родния ми град. В миналото.
Е, има някои смущаващи различия. Броят на църквите например. По една на всеки ъгъл. Сякаш основателите на града са се притеснявали, че Господ може би не се вълнува чак толкова от битието на грешните си раби по Долната земя, та са се опитали да привлекат вниманието му, издигайки абсурден брой християнски храмове. В продължение на десетилетия Аделаида била известна преди всичко и най-вече като Града на църквите. С това се изчерпвала туристическата и привлекателност.
Сега обаче нещата стоят другояче. Днес това е фестивалната столица на Австралия (краят на май е единственото време в годината, когато няма фестивал, и аз пристигам точно тогава, естествено!), столица на виното, на кулинарията, на културата, на шоколада, на каквото си поискате. Еклектична, мултинационална, разноезична, историческа и модерно изискана, Аделаида веднага успява да се вмъкне под кожата на наивния турист и без усилие го превръща в свой ревностен поклонник, предан обожател и безропотен послушник.