Аз например хич даже не се и съпротивлявам, а веднага щом приключвам служебните си срещи, направо и безколебателно следвам съвета на туристическия пътеводител и се отправям директно към „Рандъл Мол“. Единодушно и натрапчиво повторяемо обявяван от всички за Мястото. Онова задължително кътче от града, което на всяка цена трябва да видиш, дори да си дошъл само за малко, в двудневна служебна командировка. Ориентацията в най-ортогоналния град на планетата е лесна като детска игра. (Като „Не се сърди, човече“, да речем. Зарчето вече е хвърлено на пет, остава само да изброя квадратчетата.) Дори да не беше допълнително облекчаващото обстоятелство, че хотелът ми е на една пресечка от мола. („Хайндмарш Скуеъ“ е това!) Пресичам две широооки и на практика пусти, безавтомобилни улици, и съм там. Добре, че смених батериите на фотоапарата! Голямо снимане ще пада тука.
ОК. Започвам веднага с признанията. Аз не си падам по пазаруването. Ама хич. Цялата тази потребителска истерия на западната цивилизация ми е малко смешна. Както и да го погледна, пазаруването е загуба на време и пари. Аз и от двете нямам в излишък. Може би защото си имам достатъчно други лудости, така и никога не можах да прихвана тази. Пък и с кредитната ми карта сме вечно в едностранни неравнопоставени взаимоотношения. В смисъл че тя не отговаря на чувствата ми и всячески ми демонстрира, че няма надежда някога да постигнeм взаимност. Та храмовете на потреблението, каквито са съвременните молове, са последното място, което би ми хрумнало да посещавам с туристическа цел. По принцип. Но този е различен.
Първо: молът е улица – пешеходна, към половин километър дълга, обточена с магазини и многоетажни търговски центрове, покрити търговски пасажи (повече от 550 търговски пункта, което, да ви спестя аритметиката, прави малко повече от един на всеки линеен метър!), задръстена с кафенета и ресторантчета, скулптури и хора. Второ: молът е исторически – първият такъв в Австралия. Архитектурата на сградите от двете ми страни прелива през всеки европейски стил на XIX и XX век, та чак до някои стряскащо постмодернистки декларации за глобализъм от настоящoто столетие. Прочутата Аркада Аделаида – покрита двуетажна алея, зарината с магазинчета и работилнички, ателиета и сладкарнички – е първата електрифицирана търговска зона в историята на континента. Сияела е в празнично искрящото великолепие на десетки улични електрически фенери още в далечната 1885 година. Цялата в онази сладникава викторианска натруфеност, захаросана декоративност, деликатна феминистична изтънченост и аристократично упадъчно небрежно превъзходство, към които аз имам все тъй непревъзмогната слабост още от детските си години, когато играехме на принцеси. Не мога да се въздържа да не си представя, че прекосявам полирания мозаечен под с дълга синя рокля, дантелено чадърче, бели ръкавици и безумна шапка, купувам си ръчно приготвени шоколадови бонбони от магазинчето на ъгъла, поздравявам усмихнато обущаря и сядам на елегантно извитата пейка под уличния фенер да препрочета любимите си пасажи от „Гордост и предразсъдъци“. От викторианския сън ме изтръгва потресаващата кичозност на фонтанчето – също покъртително викторианско – цялото в розово и синьо, рибки, цветя и позлата. Мда, XXI век си има някои предимства.
Охранени бронзови прасета в естествена големина мародерстват в кошчето за боклук до фонтана. Шокиращи са само на пръв поглед. После си спомням верижно-лагерно-зъбно-колесно-втулко-гайко-болтовите кенгурута, които се излягат по пейките и тротоарите на Бризбън, и преставам да се шокирам. Ами така е – XXI век си има особености. В този ред на мисли двете гигантски огледални топки, балансиращи тревожно насред пешеходните тълпи в мола, успяват почти да ме възторгнат. Всички туристически брошурки хорово ме уведомяват, че „Топките“ е най-популярното място за срещи в Аделаида. (Нещо като „Козирката“ във Варна.) Изглежда, че ще да е вярно – огромен брой млади хора се размотават безцелно наоколо, докато говорят по мобилните си телефони. Аз с никого няма да се срещам, тъй че продължавам нататък. B бързо притъмняващата вечер уличните кафенета вече прибират масичките си и ме подсещат, че е време да потърся нещо за хапване.