Няколкостотин ярко осветени витрини по-късно съм вече нетърпеливо пристъпваща от крак на крак, чакайки зелената светлина на светофарa, за да прекося главния булевард на Аделаида – „Кинг Уилям“, разполовяващ централната градска зона на две абсолютно симетрични, еднакви половини. Разполовява ги точно по оста север-юг и осигурява идеални условия за ветровете да си организират надбягвания и локални миниурагани. Когато най-после се озовавам във втори квадрант, „Рандъл Стрийт“ изпада в неконтролируем шизофреничен пристъп. Направо e неузнаваема. Bече не е пешеходна, сменя си името, няма пукнат магазин, а само заведения за хранене, нощни барове и денонощни минимаркети. Архитектурата е различна. И минувачите също.
Подминавам няколко индийски ресторантчета, половин дузина макдонълдса, ливанска кръчма с бумтяща чалга, някакво заведение, чиято табела твърди, че е ресторант-кафе-бар, но от многобройните снимки на леко облечени жени по витрината не става съвсем ясно дали има изискване за посетителките от женски пол да не носят връхни (и други) дрехи (както и ниски обувки), дали мястото е само за жени (мъже не се виждат по фотографиите), или сервитьорките работят с подобно оскъдно униформено облекло (което би било в абсолютно недопустим разрез с всички австралийски закони за охрана на труда). Докато се чудя над смисъла на загадъчните фотографии, вече съм подминала мястото. Следва витрина, обещаваща мексикански такос, друга на текила бар и после пак снимки на млади жени. Този път откровено голи. В цял ръст. Куинсландско-новозеландската ми пуританска душевност е сериозно разтревожена. (Даже в България голите мадами по билбордовете се предполага да крият гърдите си с резени диня.) Честно казано, толкова съм гладна вече, че ако не беше некомфортния зимен студ, бих влязла, без много да му мисля, ама ми се вижда възхладничко да вечерям само по жартиери. Пък и снимките на недохранени девойчета не ми внушават доверие в качеството на храната в заведението. Подминавам. Следват пици, тапас, бар в историческа аптека – стените, опасани с рафтове и заринати със стъкленички, надписани с 14-каратово злато, винени бутилки и чаши, но никаква храна, бирария с мамещото име „Навесът за стригане на овце“ (язък, че не си донесох от Нова Зеландия ножиците за стригане). Вече се каня да хлътна в следващия минимаркет и да вечерям кисело мляко с кока-кола, когато спасението ми изгрява между два бара – единият съмнителен, другият без съмнение подозрителен – под формата на миниатюрен, претъпкан, шумен тайландски ресторант.
Единствената сервитьорка е олицетворение на ефикасно експресно обслужване. Дава ми цяла минута и двайсет и шест секунди да се запозная с двете огромни ламинирани менюта и да направя избора си. За щастие любимото ми тай ястие том ям гунг е най-отгоре на първа страница, което ми позволява да се представя достойно на теста за бързо четене. Нататък импровизирам, като просто бучвам пръст в средата на някакъв безкраен списък с кърита. Докато безцеремонно издърпват менютата от ръцете ми, успявам да мерна с периферното си зрение самохвалното им твърдение, че мястото предлага най-добрата тай кухня в Аделаида. Е, мога с удовлетворение да потвърдя – най-добрият том ям гунг, зелено къри и жасминов ориз, които аз съм опитвала в Австралия.
Много приказки на пазара и сватби
в Амазония
В Аделаида господства непреодолимо усещане за покой, отдалеченост и изоставеност. Краен пост на цивилизацията. Хем в най-самия край на света. Докато се скитам по абсолютно правите, абсолютно перпендикулярни улици – широки, празни, тихи, без задръствания, без многолюдни тълпи и глъчка, без клаксони и грохот, неволно започвам да се чудя дали пък днес не е национален празник някакъв, та целокупното население на града се е изнесло за почивния ден. Ситито изглежда изоставено, спокойно и сънливо в студения есенен ден. Като в някое българско село – тук-таме ще срещнеш случаен минувач, пешеходците си пресичат многолентовите улични платна където им падне, без да чакат зелената светлина на светофара. Разходката край реката е като пътешествие с машина на времето. Поне едно столетие назад. Аделаида с гордост носи титлата „Най-спокойният град на Австралия“. Хвали се също, че е петият най-голям град на континентa. От общо пет. Провинциална летаргия и домашен уют ме заливат отвсякъде. Хората вървят по-бавно, говорят по-бавно и се усмихват повече. Мащабите са някак по-човешки в свободната от стрес зона на южноавстралийската столица. Градът е компактен, подреден, организиран. Оправдано носи прякора 20-минутния град – за където и да тръгнеш, все ще стигнеш за толкова. Тук няма час пик. По-скоро е минута пик. Докато спреш да си закопчаеш якето, и току-виж си я изпуснал.