Пресичам просторния централен площад „Виктория“. С бронзова статуя на кралицата в цял ръст (същата съм я виждала вече в Окланд и Бризбън и се чудя дали не са ги произвеждали масово като портретите на Тодор Живков у нас навремето). Големият фонтан скулптура, който доминира площада, се нарича „Три реки“ и е вдъхновен от трите реки, осигуряващи водоснабдяването на града. Пример за изкуство тип: „Какво е искал да каже авторът?“ – три деца тормозят някакви дългокраки птици и не им позволяват да излетят. От човките на горките крилати шурти вода.
Запътила съм се към втората най-голяма аделаидска забележителност – пазара. Хич не се подсмихвайте! Най-големият покрит пазар в Южното полукълбо е това! Исторически – основан още в 1879-а от предприемчиви фермери европейци. Австралийският Капалъчарши. Но без наргилетата, вездесъщото синьо стъклено око, везаните терлици и килимите. Залага предимно на храните. И то как!
Още на входа съм принудена да си взема назад думите за свободния от тълпи град. И национален празник няма. Просто по улиците на Аделаида е тихо и спокойно, защото всички са се стълпили на пазара. Глъчка, бутаница, аромати, шарении. Говорилнята е оглушаваща. Изобилието – зашеметяващо. Говорноцентърно поразяващо. Слюноотделящо огладняващо. Какво ти „от пиле мляко“, тук това е просто банална фраза. И бездруго в Австралия пилешкото мляко не е никаква рядкост – птицечовките са млекопитаещи, нали?! – пък и кой, за бога, иска да пие подобна гнусотия??!!
Плод-зеленчуковият ландшафт се е ширнал на всички посоки в главозамайваща палитра. Шеметно извисени плата от домати се въздигат зад могилки от сияйни патладжани. Ябълки светят (да, светят! – по-лъскави от намазани с олио великденски яйца) като светофари – в червено, жълто и зелено. Салами висят в стройни униформени редици – строена за парад армия. Приисква ми се да козирувам „За почест“, докато подминавам безкрайните им флангове. Щандовете със сирене са дълги с километри. Французите били имали различно сирене за всеки ден от годината. Ха! Аделаидци имат по едно за всеки ден от раждането на Исус насам. Поне. Българското саламурено сирене не е никаква екзотика. Както и кашкавалът. Както полските вафлички, македонските лютеници, италианските кафета, новозеландските шоколадови риби. Разнообразието от чайове е обезкуражаващо – никога няма да мога да ги опитам всичките. Все пак си купувам пакетче сушени розови пъпки. Такъв още не съм пробвала, а розите ухаят неустоимо.
Някои от тиквите, край които минавам, са с размери, достатъчни да стане прилична каляска от тях – с все пейката за кочияша и стъпенка за лакеите отзад. Камбите греят бузести, нагласени и излъскани, сякаш няма да ги ям, а ще се оглеждам в тях. По-сияйни са само полираните патладжани в щедри рубенсови форми, налети и еротично предизвикателни. Щяха да минават за откровено безсрамни, ако не бяха в съседство с най-големите круши, на които моето патило и опитно око някога се е спирало. Рубенс да си яде шапката с все перото (с репички, ако ще). Неговите платна и скици са само бледи непорочни опити да се наподоби бегло тази разкошна налятост, щедра заобленост, пищна разголена предизвикателност, сочна руменина и надипленост. Еротика на крушата! „Ела, изяж ме!“ е абсолютно излишна покана. Аз поне едва се въздържам да не грабя и хапя всичко, що е в обсега ми. А дори не обичам круши.
Пропускам тенденциозно щандовете за месо – нямам никакво намерение да се разготвя в кухненския си бокс в хотела. По километричните опашки мога да съдя, че мръвките си ги бива. Няма изобщо да се опитвам да описвам изобилието на люспи, черупки, очи, остри перки, разнокалибрени опашки, мустаци, щипки, челюсти, зъби, пипала, смукала, крачка, лигави кожи, хрущяли, широко отворени усти, формиращи хълмисто-планинския релеф на рибните щандове. Нито могъщата им воня.
От пиле мляко, а? А какво ще кажете за: от крокодил опашка, от кенгуру кайма, от Южна Африка телешко „джърки“, от Чехия „салатка капустеная“, от Белгия шоколад, от Франция пастет, от Италия сушени домати, от кокосов орех чай, от краставица супа, от боб сладкиши, от авокадо олио, от ориз оцет? Разсад за лилави моркови? Ами зелени наденички (пълнени с пиле и спанак), двуметрови шпекови салами (предполагам, че ги продават на метър, не на килограм), кафе с ментов вкус? От питон кожа, от акула зъб, от лама пуловер, от Индия злато, от Перу чанта, от Бразилия джапанки, от Тайван бумеранг, от Китай плюшена коала, от Корея австралийски флаг? Добре, добре, връщам се при храните. Колко вида гъби има според вас? Аз знам само два – ядивни и отровни. Хм, на гъбения щанд ме чака съдбовно просветление – освен малки, големи, кръгли, плоски, пачи крак, питомни, горски, оранжеви, бели, кафяви и прочее, и прочее гъби (каквито не че не съм виждала, но предимно в книги за природата, не в кулинарни такива) тук се продават плесени, лишеи, гъбички. Не, наистина, кога за последен път някой се е опитал да ви продаде лишей? В книжна кесия. С маслините е по-трудно да ме изненадат. Виждала съм всякакви. Е, не всичките на едно място, както тук, но все пак – виждала съм ги и преди. Обаче! Колко сорта зеле познавате, а? Аз се сещам за пет – включително брюкселското, японското и киселото такова. Да кажем, че аз съм може би нетипично невежа, кулинарен инвалид, с нечувано ниско зеленчуково IQ, без грам зелева ерудиция и в действителност видовете са двойно повече. Тройно! След първата дузина и половина изгубвам желание да ги броя. И това е само зелето. Ами разнообразието от растително олио, оцети, ориз, подправки? А хлябовете?!! Мили боже, сладкишите!!! Забравете милионите съвети за отслабване и загуба на тегло. Всички знаем, че не работят. Ще ви дам съвет как гарантирано да се сдобиете с наднормено тегло. Много лесен. Хващате самолета за Аделаида и от летището – директно на пазара. Там само по веднъж отхапвате от всичко, което ви се стори неустоимо, непоносимо, нетърпимо, неудържимо привлекателно. Само по веднъж! Ако искате да останете в категорията под 200 килограма.