Алтернативен вариант – сядате в руското кафе. И се опитвате да решите кои две пирожки да вкусите за начало. За стимулиране на интелектуалния процес му сръбвате набързо един борш с щедра лъжица сметана и черен хляб с масло. После опитвате зелевите рулца и безволево се оставяте китайското девойче на щанда да ви убеди, че пелмените са толкова леки, без излишни мазнини, сервирани в напълно прозрачен бульон, та са направо без калории. И най-наивно питате кои са най-хубавите пирожки. Купувате си по една от всеки вид, докато малодушно позволявате на китайчето да прави безсрамни комплименти на ужасния ви руски. Само тези от най-горния рафт. Само дясната половина. Само най-популярните. И изяждате всичките шест с дългото органично кафе, докато зяпате пожълтелите снимки на Червения площад и още неприбраните коледни украси (в края на май). Под одобрителния поглед на руското бабе с астраганова ушанка и вирнат нос, което продължава да пържи пирожки с ефективността на машина. И с лукавата усмивка на Баба Яга. Внимание! Ако искате да си останете само с наднормено тегло, без да ви показват в цирка като най-дебелия човек в света, напуснете страната незабавно. Изгорете си паспорта и никога повече, за нищо на света не стъпвайте в Южна Австралия. За всеки случай и в Русия не ходете.
Аз съм от онези досадници, дето проповядват разни работи, но сами не следват съветите си. Дървен философ му се вика на таквоз. На следващата сутрин съм пак там. Довела съм 16-годишно подкрепление и този път поръчвам без задръжки от всички пирожки. От медените – две. Вече сме първи приятелки с всичкия обслужващ и готвещ персонал на щанда – оказва се, че руснаците, основатели на бизнеса, се били преместили в Бризбън. А така! Остава и кафене да ни отворят там и тогава ела и гледай как се поставят световни рекорди по ядене на пирожки. Засега обаче имам нелеката задача да забавлявам ненагледното си чедо в град, пълен предимно със сухи есенни листа и свиреп режещ вятър. Вече е хапнала, видяла е всяка сергийка на пазара и започва да показва признаци на отегчение и нетърпение – знаци, от които всеки родител на тийнейджър се страхува като от чума. Така че я повеждам без разтакаване към Чайна Таун.
Всъщност ясно определена граница между австралийския пазар и азиатския такъв няма. Или поне е невидима за невъоръженото ми око. Обаче е осезаема за всичките ми други сетива. Въздухът става душен, спарен, натежал от влага и миризми, труден за дишане. Ароматите на готвено се съревновават за вниманието ми, смесват се, борят се за надмощие в потресения ми нос. Хората се умножават. Човешкото множество се превръща в истинска тълпа – с блъсканица, мощни течения, протуберанси, по-тихи ръкави, завихряния, задръствания, настъпвания. Някой разлива гореща супа в краката ми, друг изкрещява в ухото ми на неразбираем език, съборени чинии дрънчат в далечен ъгъл, олиo цвърчи в тиганите, страховити сатъри секат вдъхновено месо и зеленчуци със страшни трясъци. Шумът е непоносим. Абсолютно всеки човек край мен вика в мобилния си телефон, затиснал с длан другото си ухо. Дори и тези, които се хранят. И сервитьорите също. Само готвачите май не участват в надвикването, но те пък дрънчат юнашки с тигани, черпаци и тенджери и се включват достойно в децибелната надпревара. Едно време, когато бях досадно дрънкащо хлапе, майка все ми повтаряше: „Много приказки – на пазара“, и аз все не можех да схвана защо пък точно на пазара. Е, сега най-после ми се изясни. Ако ви се говори, елате в Аделаида на Китайския пазар – говорете си на воля, никой няма да ви чуе, на никого няма да досадите и пак ще имате многобройна аудитория. Пък може и едни нудъли да му хапнете в суматохата. По сингапурски.