Невидимата граница, която сме прекосили, е като въображаемата линия, разделяща Европа от Азия. Уж само символична, виртуална и имагинерна, пък всъщност много по-реална, многоизмерна и непреодолима от границите и граничните пунктове. Разделя Изтока от Запада, европейската култура от ориенталската. Разделя езици, традиции, религии, вярвания. Очертава фронтовата линия на сблъсъка на две древни цивилизации. B азиатската половина на пазара сме попаднали в друго измерение. Тук се говорят различни езици, продават се други стоки, готвят се различни храни, хората изглеждат различно и се държат различно, цветовете са различни, работното време е друго. Тук се бачка яко, без почивка и работата не е забавление. Обслужването е ефективно, но много далеч от любезно. Витае усещане за нещо евтино, не особено чистоплътно, не твърде изискано и не непременно изпълнено с достойнство. Тук хората се потят и се редят на дълги опашки, и се докосват неволно един друг, и си викат в лицата, и не се чувстват длъжни да се усмихват. Тук сме в Азия. Докато издрапаме до изхода, косите и дрехите ни са просмукани дълбоко с миризма на готвено, подметките ни са хлъзгави от лепкаво размазващи се субстанции, очите ни са насълзени от изпаренията и препълнени с невиждани чудесии, носовете ни стачкуват, ушите са заглъхнали, мозъците ни са в ступор и гладът за приключения ни е напуснал напълно. Имаме нужда от тишина, чистота и спокойствие. Е, може би и от малко възпитано дистанцирана, превзето артикулирана английска реч.
Тръгваме да ги търсим по добре преметените от вятъра широки улици. Имената на заведенията, край които минаваме, са извадени от първа глава на италиански разговорник за начинаещи: „Адиамо“, „Чао“‘, „Аморе“, „Бела“, а които не са, звучат още по-екзотично: „Мезе“, „Кафтан“, „Шафран“, „Шанхай“, „Индийска наложница“, „Танг Фат“. Hай-говорените в Aделаида езици след английския са: италиански, гръцки, виетнамски, мандарин, кантонски, немски, арабски. Следвани от корейски, холандски, хърватски, босненски. Ето затова Южна Австралия произвежда най-вкусната и разнообразна храна на континента и е отдааавна неоспорима столица на австралийското винопроизводство. Английските заселници донесли със себе си социалното устройство, планирането, управлението и инфраструктурата, а европейците и азиатците – традициите си в земеделието и кулинарията. Резултатът е очарователен, съблазнителен, прелъстителен, уютен, ласкав и неустоим. Като ваканция на село при баба – хранят те вкусно, поят те неуморно, завиват те топло, обсебват те с грижа и внимание, обезсилват те с доброта и удобства, може даже на църква да те заведат.
Розетката над входа на катедралата „Свети Франциск Ксавиер“ е невероятно сложна, детайлна, фантастична, шарена, симетрична. Съвършена! А уж християнството проповядва смирение. Искам на всяка цена да видя вълшебната светлина, струяща през калейдоскопичните цветни стъкълца. Влизаме, но не успяваме да се полюбуваме на светлинното шоу, защото над главите ни е разположен балконът за хористите. Гласовете им са нежни, ангелски, издигат се високо в божествен сопран под готическите островърхи арки и ни оставят без дъх. Спомням си как преди години многообичната ми щерка – тогава още невинно петгодишно същество – след първите тактове на песнопението ме попита шепнешком и с неописуемо благоговение в очите: „Мамо, Бог ли ни говори?“. Тогава отрекох. Сега не бих. Слушаме с възхищение репетицията на хористите, докато група чевръсто шетащи лелчета украсяват интериора с бели сатенени панделки, розетки от тюл и вази с бели рози. Приготовления за сватбена церемония очевидно.
Докато сме все още на богоугодна вълна, решаваме да отскочим и до гръцката църква. Малката джобна карта, по която се ориентираме, е доста схематична и не ни дава точния адрес, така че се полутваме из уличките на Западната тераса. Намираме повече от една църкви, обаче са или силно изразено бароково-католически, или масивно-каменно-англикански. Накрая питаме единствения жив човек на улицата, който се усмихва широко и ни упътва с твърдението, че и той щял да дойде, ей сега, само малко щял да закъснее. Ние всъщност нямахме идея, че имаме уречена среща, но все пак се забързваме в указаната посока. Гръцката църква се познава отдалече по византийската архитектура, макар и с някои модернистични елементи – тухлена, осмоъгълна, покрита с купол и с неизбежната камбанария. Празнично облечени хора се тълпят пред портите. И ние вече се досетихме – още една сватба. Купуваме си свещички от костюмиран чичко на входа и влизаме да разгледаме. Иконостас, изографисан купол, кристални полилеи, икони, свещи, аромат на тамян, провлаченото монотонно нареждане на свещеника, възрастните жени с черни забрадки сред издокараното множество, дантелите, позлатата, дрънченето на кандилото. Сега вече наистина се връщам в детството. Аз май не съм много ревностна християнка и ходенето ми по църкви е било все в детски години по ученически екскурзии от вида „Опознай родината, за да я обикнеш“, та миризмата на тамян завинаги ще остане в съзнанието ми свързана с онези невинни безгрижни времена.