Всъщност историята и започва трийсетина хилядолетия по-рано, с народа на местното аборигенско племе каурна. Тогава районът на днешна Аделаида се наричал Танданя – Мястото на червеното кенгуру. После в историята се появяват чичко Тасман и капитан Кук, други доблестни мореплаватели – британският капитан Матю Флиндърс и френският Никола Бодин, както и един интересен странен батко – Едуард Гибън Уейкфийлд. Cъщият, дето е основал и Уелингтън, и Крайстчърч, и други градове по южните ширини, но колонизаторската му кариера започва с Аделаида. В интерес на истината, започва в затвора, където Едуард лежал за опит за отвличане на британска наследница – искал да забогатее с парите от откупа, за да може да влезе в Парламента (ама че са загубени тия британци, не знаят, че може да влезеш в Парламента, за да забогатееш), и където написва прословутите си есета за „систематична“ колонизация и социално инженерство в новозаселените територии. Идеята на Уейкфийлд била земята в новите колонии да не се раздава безплатно, каквато била практиката по онова време в Новия свят, а да се продава на фиксирана цена. Със събраните пари да се финансира превозът на бедни емигранти, които да работят за някой от собствениците на земя, докато съберат пари за свой имот. Tака да се гарантира изобилие от работна ръка – толкова нужна за построяването на цивилизация и така дефицитна по тия далечни краища на света.
Няколко влиятелни политици били впечатлени от този новаторски подход и през 1834 година основали асоциация, прокарали Акт за колонизация на Южна Австралия през Британския парламент, получили одобрение oт крал Уилям IV и даже продали земя за повече от 3500 паунда. Така Южна Австралия става първият австралийски щат, чиято история по никакъв начин не е обвързана със затвори и затворници. Планират в детайли целия нов град заедно с обществените му сгради и подготвят за път цели осем кораба със заселници, преди изобщо някой да е виждал южните брегове на Австралия.
По желание на краля (противно на настояването на Уейкфийлд, който искал градът да се казва Уелингтън) новият далечен пост на британската цивилизация, столицата на новородената Южна Австралия, е наречен на младата британска кралица от немски произход Аделаида Амелия Луиза Тереза Каролина Сакс Кобурготска Майлинген. Не се ли почувствахте почти роднини на новооснованата Аделаида, a? Растерният геометрично идеален дизайн на новия град е дело на архитекта Джордж Стрикланд Кингстън, по идея на полковник Уилям Лайт, който пък на свой ред взел идеята от широките перпендикулярни улици на сицилианския град Катания. (Силно европейско влияние още в пренаталния стадий.)
Официалното обявяване на новата колония става на 28 декември 1836 година край превития ствол на старо евкалиптово дърво, което и до ден днешен си стои в Северен Гленелг с подобаваща месингова табелка и туристически сборища. След разгорещени дебати, обсъждане на различни предложения, многодневно газене и падане в калта (според личните писма и дневници на участници в съдбовното събитие) мястото на новата столица е най-после избрано от полковник Уилям Лайт (същият, дето бил влюбен в правия ъгъл) – край бреговете на река Торенс.
„Планът Лайт“, както става известна градоустройствената концепция на Аделаида, не спира да буди възхищение и да отприщва хвалебствени коментари и днес. От южната страна на реката централната градска зона е разделена на четири сектора от двата главни перпендикулярни булеварда – широки, прави като конец, ориентирани идеално по четирите географски посоки, с правоъгълен парк, отбелязващ пресечната им точка. Още четири парка красят средата на всеки от така получените квадранти. Центърът е обграден от широк парков пръстен – австралийското Садовое кольцо, следван от пръстен c квартали и фермерски земи. На северната страна на реката е жилищният квартал Северна Аделаида (и до днес един от най-престижните адреси), който според математически обоснованата естетика на Лайт трябвало да уравновесява чрез осева симетрия градския план. Много държа да отбележа новаторската, явно абсолютно непозната в други британски поселища из Новия свят концепция на околовръстното шосе (даже две) – концентрични кръгове, които опасват града и позволяват транзитният трафик да избегне влизането в центъра. Ето затова Аделаида не познава явлението перманентно автомобилно задръстване, което тероризира живота на окландци например. За разлика от повечето други двестагодишни градове, на Аделаида още не и се е налагало да променя драматично оригиналната си пътна инфраструктура, нито планира да го прави в близко бъдеще. Което ми дава достатъчно основание да издигна кандидатурата на полковник Лайт за Нобелова награда за градско планиране. (Когато най-после създадат такава.)