В Южна Аделаида всички обществени сгради се намират точно до реката – парламентът, щатската библиотека, музеят, университетът, дори ботаническата градина. Всички основани от Едуард Гибън Уейкфийлд градове ме изумяват с тази си особеност. Представете си само как след тримесечно ужасно пътуване по море пристигате на края на света, в забравено от Бога място, с абсолютно непозната растителност, животински свят, климат, релеф и почви, сред недружелюбни местни племена – черни, страшни и странни като извънземни, абе направо сте на чужда планета, под непознати звезди, сам-сами и без надежда за връщане. Разпъвате бодро палатка насред калните мочурища, които някакви оплескани с кал униформени мъже упорито наричат „град“, дръпвате му една гореща молба към небесата и веднагически се запрятате да строите университет, да създавате философска асоциация, дружество за развитие на изкуствата и да садите ботаническа градина. Щото това ви е най-главният приоритет на чуждата планета, нали?! Понеже засаждането на екзотични растения от цял свят е къде по-важно от създаване на ферми за отглеждане на собствената ви храна, а пък библиотеката и философските дискусии са къде по-належащи от покрива над главите на децата ви. Доказва го и фактът, че на първия пристигнал кораб липсвали земеделски и дърводелски сечива за нуждите на колонията, но пък имало сандък със 117 добре опаковани тома за новата библиотека. Едуард Гибън Уейкфийлд трябва да е бил харизматичен тип. Не мога да си представя силата на обаянието на този човек, който успява да запрати хиляди пионери колонизатори да строят паркове и музеи по чуждите планети на Тихия океан. Какво е говорил, каква картина е нарисувал в съзнанието им, с каква вяра ги е заредил? Завиждам на съвременниците му и на хората, които са го познавали, за вдъхновението и масовото пиянство на духа. От друга страна, всички писмени свидетелства го описват като манипулативен, свръхамбициозен, лъжлив, лицемерен, арогантен, безпардонен, недостоен, ненадежден и необичан. Човек енигма. Безспорно е обаче, че създадените по програмата на Уейкфийлд градове са днес едни от най-красивите, удобни и възторжено обичани места в тази част на света. С университетски традиции, прекрасни паркове, величествена архитектура, музеи, библиотеки и прави улици.
В студената, синкавоясна, хрупкава като сушена на слънце бабина юфка неделна утрин се отправям към реката. Към културния център. Така наречената (в пристъп на внезапно избликнало вдъхновение и тежък случай на неконтролируем полет на въображението на патриарсите създатели) „Северна тераса“. Ха познайте как се казват другите три централни квартала на Аделаида! Поетично племе са това полковниците, капитаните, дуковете и губернаторите!
Аделаида има най-впечатляващата архитектурна колекция от XIX век в цяла Австралия. Първооснователите на града са строили с камък. Предимно. С амбиция и вдъхновение. С размах. С носталгия по родината и с визия за бъдещето. Което се оказва сполучлива рецепта за архитектурно дълголетие. Творенията им предизвикват възхищение и днес. Конкурират се и се допълват достойно с бетона, алуминия и стъклото на съвременните сгради. Архитектурна еклектика е строена в стегнат тържествен парад край опнатите безлюдни улици. Липсва само тържественият военeн марш да придава тежест на моя скромен безантуражен парад.
Гледката към културния център е величествена. Подпалвачът от изток опожарява извитата стъклена фасада и разлива напалм по водите на реката. Високите бетонни сгради отзад греят празнично и се повдигат на пръсти, за да се докоснат до щедрата огнена милувка. Прозорците горят и въглени тлеят в короните на дърветата. Само пеликаните и кормораните не дават вид да се тревожат особено от вилнеещото огнено бедствие – дремят по коловете на кея, разперили небрежно криле като разпърпани бостански плашила, и се сушат на топлината на слънчевия пожар.
Изкачвам се по възвишението към сградата на Парламента и попадам на най-странния площад, който съм виждала в живота си. Много гол бетон – стар, грубоват и жълтеещ, осеян с нахвърляни в геометрични групи бетонни островчета – квадратни, боядисани в основни цветове, с различна височина и наклонени в разни посоки. Като фасове, стърчащи от циментов пепелник. Като останките на древен град по дъното на пресъхнал язовир. Някои са достатъчно високи да си ожулиш кокалчето, като минаваш край тях. Други се извисяват над главата ми. Смешното в цялата тази нелепа призматична бетонна главоблъсканица е, че модерната и геометрична стилистика ми напомня комунистическите първомайски манифестации с техните моторизирани платформи и огромни стиропорни римски цифри: „XII конгрес на партията“, „VIII петилетка“. Липсват само гигантските плющящи червени знамена, портретите на членовете на ЦК на БКП и младите девойчета в спортни трика, подхвърлящи обръчи, цветя и прочее тематично подходящ реквизит.