Покатервам се на едно от по-височките бетонни пънчета с надеждата, че от високото ще ми се разкрие някаква скрита иначе авторова идея. Но всуе се взирам през обектива. Замисълът (ако има такъв) е дълбоко и успешно закодиран. За мен поне ще си остане вечна тайна. Може би от Космоса се вижда по-ясно? Послание към чуждите цивилизации? Оставам с дълбокото убеждение, че мястото е проектирано като дъно на фонтан – с боядисани фигурки, стърчащи от гладката водна повърхност. Празен е малко тъжен и объркващ. Но ще изглежда прекрасно, когато нивото на световния океан се вдигне достатъчно, за да потопи Аделаида в педя вода.
Докато да позяпам още малко грандоманска архитектура, и току станало време за закуска. Подрастващата ми спътница се е събудила и е гладна. За всеобщ ужас, потрес и отчаяние откриваме, че централният пазар не работи в неделя. Както и всяко друго заведение в града! Отворени са само църквите. Неделята в Аделаида е ден за пост и молитва, въздържание, разтоварване и детоксикация. Добре, че християнството още не е завзело съвсем целия свят! От гладна смърт ни спасява Чайна Таун. Тълпите там не са оредели, нито разнообразието от стоки и храни е намаляло. Горещата супа ни зарежда с достатъчно килоджаули, за да се осмелим да потеглим на по-дълга експедиция – с трамвай до крайбрежния квартал Гленелг.
Докато чакаме на трамвайната спирка насред централния булевард, забелязвам, че слънцето е зарязало напълно пироманските си занимания от сутринта и отегчено се е завило през глава с дебело сиво облачно одеяло. Вятърът само това чака, за да се самопровъзгласи за абсолютен владетел и самодържец. С подходящи убедителни демонстрации на мощ, власт и сила. Превръща широкото асфалтирано корито в буйна златна река от листа. Две педи дълбока, течаща свръхестествено нагоре по баира. Изстисква вода от небето и я хвърля злостно в лицата ни. Брули яростно сухи листа от отънелите корони на дърветата и ги сипе над главите ни като позиви на зимната си пропаганда. И настоятелно изисква да му плащаме васалски данък в дрехи – дърпа и съблича минувачите. Неподчинението наказва с безпощадно скубане, болезнен прах в очите и измръзване на пръстите.
Насред метеорологичния погром се налага да изчетем всичките информационни табла на спирката, за да схванем кой трамвай закъде е, как да си купим билети и от коя страна на улицата да чакаме. Тъкмо вече сме се ориентирали в пътнотранспортната обстановка, когато ни приближава посинял от студ чичка с джапанки, къси гащи и хавайска риза, оплешивяващ и в силно напреднала бременност. Пита любезно как да стигне до Гленелг. Чедото услужливо споделя току-що придобитите си знания, като подхвърля накрая, че и ние не сме тукашни – от Бризбън сме. Виж ти, и той оттам бил. Трябваше веднага да се сетя, че само жител на субтропичната столица може да се разхожда насред зимната листопадна виелица с плажно облекло. Бризбънската представа за люта зима е: дневни температури между 20 и 25 градуса, нощни 12 – 15, ясно небе, слънце и прекрасни условия за сърф. Зимата се различава от лятото само по това, че не вали и няма комари. Гленелг е на плажа, нали така?! Значи джапанките и хавайската риза са си съвсем на място. Добре, че трамваят пристига веднага, та не се налага да оказвам първа помощ на пострадал от хипотермия.
Трийсетте минути до Гленелг ме връщат с трийсет години назад. Вглеждам се внимателно в мотрисата, но не откривам нищо необичайно. Трамвай си е. Не е машина на времето. И все пак...
Пристигнали сме в австралийското зимно Поморие в края на седемдесетте. Сивеещият пясък, чайките, оловното море, брулещият вятър, пешеходният кей с неколцина туристи смелчаци, зяпащи хоризонта. Вездесъщата влага, мирисът на водорасли и тлен, вкусът на ръжда и сол във въздуха, декоративните оградки от корабни вериги, градинките и пейките край водата, сподавеното приплясване на вълните сред мрачната плетеница на дървените подпори под кея. Внезапен отчаян писък на гларус, случаен слънчев лъч. Кораб на рейда. Даже боядисаната в черно котва насред зелената полянка е същата като котвите от детските ми спомени. „На двайсет километра от Бургас сияеше едно градче пред нас, едно градче със себе си заето, Поморие се казваше градчето.“