Златната треска, изобилието от ресурси, внезапните забогатявания, циклите на икономически бум и стагнация, бързите пари, кратката история, недостигът на вода, тежките условия и големите мангизи са определили облика на Пърт. Придават му атмосфера на пионерски град от Дивия запад. Още недоцивилизован, некултивиран и недоизкусурен. Малко парвенюшки и надут, показно разточителен, но и неуверен. Лъскав, но и вехт, зает със себе си, но и малко комплексиран. Горд и самонадеян, мъжествен, героичен, но и трогателно носталгичен, уж непукист, но тайно следящ с ъгълчето на окото си останалия свят, дискретно имитиращ световните тенденции, никога неуспяващ да влезе в крачка, винаги малко встрани. Всичко в Пърт ми напомня театралната неубедителност на телевизионни сериали като „Далас“ и „Дързост и красота“. Не ме напуска усещането, че съм статистка в сапунка от осемдесетте. Което не е непременно неприятно. Има нещо позитивно и оптимистично в неистовия напън да се мериш с другите, да ги настигнеш, да надскочиш себе си, да поведеш. Има даже нещо симпатично в амбицията. Особено в момент, когато целият останал свят се е снишил, вторачил се е в пъпа си, отдал се е на самосъжаление и примиренчески чака да дойдат по-добри времена.
Централната част на града е компактна чаровна бъркотия от колониална и модерна архитектура, исполински небостъргачи, огромни изкопи за още по-големи такива, пешеходни зони, свързани един с друг молове, покрити търговски пасажи, църкви, смешни имитации на по-стари архитектурни стилове, безброй светофари и неизброими пешеходни надлези, стълбища, ескалатори и естакади. Хващам се на бас, че Пърт има най-много издигнати над земята пешеходни съоръжения на глава от населението в Южното полукълбо. А вероятно и в Южната полугалактика. Центърът е оплетен в многоетажна паяжина от пешеходни пасажи и естакади от всевъзможни епохи и в разнообразие от стилове, но май най-много са тръбно-плексигласовите арки от 80-те, придаващи му вид на град от бъдещето (пак според визуалните интерпретации на осемдесетте). В цялата еклектична неразбория не мога да преценя кой печели вездесъщата архитектурна битка между старото и новото. Захласната пред грамадата от небрежно нахвърляни един връз друг бетонно-стъклени кубове на най-новия, още незавършен търговски център/правителствена сграда или пред съвършената елегантност на иcкрящо белите извивки в непогрешим Хари-Зайдлеров стил на импозантния 38-етажен небостъргач QV1, си казвам, че тук определено залагат на новото, модерното, прогресивното. После се озовавам пред псевдоелизабетинската декоративност на кованите порти и натруфени часовникови кулички на „Английския двор“ – кокетна и малко комична в преиграването си търговска уличка, имитираща в детайли архитектурата и атмосферата на британския Златен век – и озадачено си мисля, че не, може би все пак предпочитат да запазят и даже изфабрикуват старото, наблягат на историята и корените си. След това пък се изумявам от умелото инкорпориране на стари фасади в приземните етажи и фоайета на футуристични дворци от метал и стъкло, от смелите модернистични пристройки и разширения на добре реставрирани сгради от XIX век, на гениални стъклени кубове, кристализирали между стогодишни тухлени калкани, на гротескно окепазените с ярка блажна боя детайли по ар деко и бел епок фасади и пак се обърквам – ново или старо преобладава. Не мога да реша. Като че ли в Пърт е представено и запазено всяко архитектурно течение и стил от последните двеста години. В шарена мозайка от вкусове. В същински архитектурeн коктейл. Леко разбъркан, с черешка и чадърче – забит високо в небесата исполински небостъргач.
Тъй като всяко описание на Пърт започва с: „Разположен живописно край бреговете на река Суон“, моята туристическа програма, естествено, стартира от там – от реката. Всъщност точно в центъра на Пърт тя се е разляла в нещо по-скоро приличащо на езеро. И мирише на езеро. На Варненското езеро по залез. И има бяла пясъчна езерно-плажна ивица по края. С мидички. Чайки крещят и палми размахват приветствено корони. Вятърът вдига бели зайчета по синята повърхност. (Май отдавна не съм виждала истинска бистра синя река. Бризбънската такава има цвета и консистенцията на добре втасала боза.) Край дървения кей са строени фериботчета и туристически лодки. Гишета за продажба на билети, сувенирни магазини, кафенета, ресторанти, автобусни спирки, таксита и множество туристи замърсяват крайбрежния пейзаж. A над цялата пристанищна суматоха се разнася бодряшки камбанен звън. Ясен и мелодичен. На всеки 15 минути. Това е пъртската асамблея „Знаме на мира“, или както е по-известна тук, „Камбанарията“. 86-метрова сграда (скулптура?), помещаваща впечатляваща колекция разнокалибрени камбани и звънци, някои донесени чак от лондонската църква „Свети Мартин“ – много исторически и много символични. Силуетът на музикалното съоръжение (на много места го описват като един от най-големите музикални инструменти в света) е леко озадачаващ. Отдалеч прилича на гигантски неразцъфнал екзотичен цвят или зле нарисуван космически кораб. По-отблизо е просто стъклен обелиск в черупка и чак когато се опитвам да го заснема в профил, ми се изяснява авторовата идея – кристална мачта с издути платна от кована мед. Май спинакери. Макар че това ще да е първият и вероятно единствен случай в историята на ветроходството, когато четири спинакера са вдигнати от една мачта. Архитектът явно си е нямал хабер от яхти и стъкмяване. Да не говорим, че има нещо натрапчиво плагиатско в платната – напомнят операта в Сидни. Но камбаните са истински и звънят красиво.