В съседство, досами мидения плаж, намирам друго много по-скромно, но несравнимо по-реалистично платънце. Изработен от специална корабна неръждаема стомана (така пише на обяснителната плочица, не че аз съм някакъв експерт по стоманите) щормови стаксел (то и аз нищо не разбирам от ветроходство, ама на такова ми прилича). Мачтата е забила стройна снага в центъра на бетонен циферблат – цялото нещо е слънчев часовник. С метал в цимента са инкрустирани разни факти. Много полезни. Като например, че часовата разлика между Пърт и Амстердам е седем часа. (Което дори не е вярно. Разликата е или 6, или 8 часа, заради лятното часово време, ама спори ли се с бронз и бетон?!) И часовникът хитроумно, на две различни скали показва времето в двата града. Признавам, че би било много полезно да знам колко е часът в някой друг град, ако често ми се налага да организирам видеоконференции с участници от там, и в този смисъл часовничето е суперценно, особено пък във вечно слънчевия Пърт. Ама защо точно Амстердам? Защо не Париж? Москва? Или Пекин?
Защото, ако французите, руснаците или китайците са стъпвали преди холандците на този бряг, те не са оставили доказателства за това.
Докато през далечната 1696 година фламандският мореплавател Вилем де Фламинг потегля от Амстердам начело на флотилия от три кораба с абсолютно непроизносими имена (за читателите, които просто не могат да си легнат да спят спокойно, без да са научили точните имена на плавателните съдове – намерете си ги в Гугъл; аз се измъчих достатъчно с името на капитана) в посока към Южната земя на спасителна мисия за издирване на изчезнал плавателен съд на Холандската източна компания („Ридершап Ван Холанд“, ако трябва да знаете точно кой). Оцелели корабокрушенци не намира, но успява да остане в историята като картограф на западния бряг на Австралия (пардон! Нова Холандия), първооткривател и кръстник на днешния остров Ротнес – един от най-страхотните австралийски морски курорти, който капитанът намерил за много очарователен, направо райски, и по този повод го кръстил Гнездо на плъхове (щъкащите дребни торбести му заприличали на плъхове), като притежател на първия европейски крак, стъпил на брега на река Суон, и не на последно място, първия бял човек, срещнал черен австралийски лебед.
Случило се така, че когато ветроходите с непроизносими имена навлезли в устието на реката, тя била пълна с грациозни, елегантни, благородни, невероятно красиви дяволски изчадия. Съвсем като лебеди – с дълги шии, повдигнати нa кошнички крила, ярки червени човки, великолепни плувци, гмуркачи и летци. Обаче съвършено черни. И агресивни. (Аз мога да потвърдя, че черните лебеди са изключително проклети и зли пернати. Детето ми има непреодолима фобия към лебеди и водоплаващи, развита вследствие на многократни стълкновения с гореспоменатите птици в езерото Пупуке, Нова Зеландия.) Тук му е мястото да вметна, че още от времето на римския поет Деций Ювенал (в първи век от новата ера) изразът „черен лебед“ в латинската, а оттам и в западноевропейската литература означавал нещо несъществуващо. Като зелен хайвер. Поетът си го измислил. И даже имало израз „Всички лебеди са бели“, в смисъл че някои неща са неоспорими. Като: „Слънцето изгрява от изток“. Сега си представете пак изражението на холандците. И иронията на срещата. Като не забравяте и дълбоко вкоренените средновековни суеверия, свързващи черните животни и птици с вещици, черна магия, служба на лукавия, нечестиви деяния и лоши поличби. Де Фламинг бил толкова впечатлен от това чудо невиждано, че без колебание кръстил реката Цванен Ривиер, което на английски е Суон Ривър, или река Лебед по нашему.