По време на първите находки златото в Австралия буквално се търкаляло наоколо. В невиждани дотогава количества. Под формата на самородни буци с нечувани размери. 26-те най-големи къса самородно злато, открити в света, са от Австралия. Което съвсем не значи, че всички златотърсачи успяват да забогатеят. В интерес на истината малцина натрупват богатства. И то на страшна цена. Често на изпълнените с надежди и оптимизъм новодошли копачи се налагало да вървят пеш със седмици и месеци от пристанището в Пърт до златодобивните парцели, бутайки работната количка с инструментите и запасите си от храна и вода. Близо 500 километра. Без пътища. При над 40 градуса средни летни температури. Цените на елементарните битови и хранителни продукти в златотърсаческите градове били с десетки пъти по-високи от цените в Пърт. Всякакъв животински впряг, дори камилски се смятал за невероятно екстравагантно разхищение. Поради високата цена на водата. Средната продължителност на живота в тъй наречената „златна миля“, където са концентрирани златните депозити на Калгурли и Кулгарди, била 28 години. Буквално „Забогатей или умри“. Алувиалното злато свършило за по-малко от десетилетие и разочарованите търсачи на богатства се разотишли, но Пърт останал. Останала и препълнената златна хазна. И златната монетосекачница също. Все още съществува и златодобивната индустрия, но в днешно време редкият метал се добива с много по-различни методи. В чудовищно огромна открита мина ежедневно се взривяват и изкопават тонове скала, която се стрива и обработва с химикали. Средно от един тон златоносна руда се извличат два грама злато. И това се смята за добър добив! В малкото вътрешно дворче има парче скала с тегло от един тон. Просто за илюстрация. Обикновена една такава, червеникава. Като всичко в Австралия. Колкото и да се взирам, не виждам златните песъчинки в нея.
В леярната гори пещ. Затворена. Oгънят бучи мощно, но невидимо. Огнеупорната керамика свети от високата температура. Няма климатици. В помещението е горещо. Нашият гид препасва сияеща сребърна престилка от кевлар, нахлузва дълги до раменете ръкавици от същия станиоловолъскав материал, нахлузва сребърен шлем и се качва в космическия кораб. Не бе! Вдига забралото на шлема и така издокаран като космонавт оксиженист от марсианска мисия, се впуска в подробности, касаещи леенето на злато. 1350 градуса. При стайна температура се втвърдява за 60 секунди. В миналото, когато и шестте пещи работели непрекъснато, температурата в леярната била 75 градуса. По Целзий. Златолеярите се дехидратирали толкова бързо, че не можели да работят повече от една смяна на ден – 60 минути. Всичкото останало време прекарвали в бирарията от другата страна на улицата да наваксват с течностите. По лекарско предписание! Докато си декламира думичките, звездният пътешественик изгасява осветлението (за по-голям драматичен ефект, предполагам, не ще да е за пестене на електроенергия, те в Пърт си имат електричество в изобилие, пестят само водата), отваря тържествено пещта и с дълги чугунени щипки изважда неголяма керамична купа. Светеща! Обгърната в енергийно сияние. Нагорещена до бяло.
Сега, предполагам, че ако сте леяр по професия и всеки ден надничате в пещи и гледате втечнени метали, светещата от свръхенергия керамика и пличкащият се в нея огнен метал няма да ви направят особено впечатление. Сред туристите в залата обаче леярите явно са малцинство. Публиката въздъхва шумно в захлас: „Ооо!“. Трябва да си призная, че гледката и на мен ми действа хипнотизиращо. Спомня ми как едно време топяхме олово от акумулатори и правехме тежести за чепарета. Хем при много по-ниски температури, в консервена кутия и на светло. Но пак имаше вълшебство в мазния блясък на течния метал, в бързото му застиване в хартиените фунийки (служеха за калъпи), пак имаше нещо божествено в акта на формиране – да придадеш форма и смисъл на свободната безметежна безформена течност, да превърнеш ненужните натрошени акумулаторни решетки в дузина лъскави конусчета с функция и предназначение. Не случайно има купища суеверия, свързани с леенето на куршум – застиването на метала е магия. Никакви наука и факти не могат да ограбят романтиката на мига, на онази част от секундата, в която течното става твърдо, неопределеното добива форма и смисъл. Неволно се навеждам напред – да съм по-близо до златната магия, да не изпусна нещо от зрелището. Сякаш илюзионист прави фокуси и аз се опитвам да ги разгадая. През това време нашият сребърен рицар е отброил до 60 и обръща с ловко движение калъпа върху дървен плот. Нищо не се разлива, не пльоква и нито капка не пръсва и не се разпилява. На масата издрънчава с подобаващ звук масивно златно кюлче. Публиката най-после си поема дъх. С известно разочарование, примесено с възхищение – какъвто и да е номерът на този млад сияещ фокусник, ние не можахме да го разкрием. Допреди секунди течното злато се люлееше още в огнената си чаша, а сега е твърда златна буца. Неподвижна. Горещичка вероятно. Но твърда и окончателна. Облечената в кевлар ръкавица я вдига високо и я предлага като награда на всеки, който пожелае да я отнесе вкъщи с голи ръце. Желаещи няма. Светлините се включват отново, златото се връща в пещта, кевлареното облекло е свалено и тумбичката туристи се разпилява да зяпа витрините.