Скоро след установяването на заселниците край устието капитан Стърлинг с известна изненада открива, че мястото не е много подходящо за земеделие. Почвите били песъчливи и неплодородни. Как точно е успял този факт да му убегне при първото посещение, на мен лично ми е малко загадъчно, защото и до днес с просто око се вижда, че Фримантъл е построен на пясъчния плаж (може би защото капитанът бил благородник и прекарвал повече време в морето, нежели на сушата, та оттам недоразуменията в оценките му за земното плодородие), но тъй или инак Стърлинг бил неприятно изненадан от несполучливия старт на мисията и трябвало да вземе спешни мерки, за да гарантира просперитета на колонията. Разделили поселището на две – пристанище в устието, което днес се нарича Фримантъл, и земеделска колония на 30-ина километра нагоре по течението, където днес се издига бляскавата стена от небостъргачи на Пърт Сити. През 1832 година колонията е преименувана на Западна Австралия със столица Пърт (кръстен на графство Пъртшър, избирателен район на тогавашния държавен секретар за войната и колониите), а Фримантъл си останал пристанище и затвор.
Ама какви затвори, нали нямаше да има затворници?! – ще ми реагира всеки, който е чел внимателно. И аз така се развълнувах, като чух. Напълно разбираемо. Ами да, ама се оказало, че животът в новата колония не бил никак лек. Почвите и на новото място пак не били плодородни. (Което, извинявам се, че се повтарям, но хич не е за чудене, като се има предвид, че до ден днешен по градинките и в изкопите за нови строежи преобладава белият ситен пясък. Целият град е построен в пясъците. Как капитанът е недовидял километричните пясъчни дюни, прострени край днешната Южна магистрала например, е, меко казано, необяснимо.) Колонистите работели до изнемога, но просперитетът коварно им убягвал. Което, разбира се, единодушно било смятано за нечестно и несправедливо. Може би нещата щели да се пооправят, ако разполагали с малко роби – всички колонии в Новия свят са построени с робски труд, нали така?! Но пък британските граждани, вече граждани на Западна Австралия, били възпитани в непоносимост към робството. Местните аборигени били толкова нецивилизовани, че не ставали дори за експлоатация. На колонистите оставала една-единствена възможност – да си внесат малко затворници. И да построят града с техния труд.
То това добре, и колонията най-после процъфтяла (не толкова благодарение на затворниците, колкото заради златните находища), ама в края на двайсети век изведнъж станало неловко, неудобно и срамно някак пред света да имаш национална история, пълна с несправедливо осъдени, неоправдано тежки присъди, жестоки наказателни практики, килии за мъчения, смъртни наказания, каторжен труд, купища несполучливи бягства, даже човекоядства и прочее нелицеприятности. И какво правят тогава австралийците? Разкайват ли се? Пращат ли булдозери да заличат следите от затворническото минало? Пренаписват ли си историята? И премълчават ли деликатно грозните факти? Не. Съвременна Австралия следва твърдо съвета на Кирил Маричков и превръща слабостта си в сила. Като не могат да се отърват от тъмното минало, превръщат го в добродетел. Австралия развива огромна туристическа индустрия, базирана върху затворите и затворническото минало на страната. Фримантъл не прави изключение.
Аз лично храня известни съмнения относно забавния елемент в такъв тип туристическо преживяване, но съм слушала много за архитектурата, плажовете и пазара на Фримантъл, тъй че хващам бодро жълтото фериботче и заедно с другите интернационални туристи се оставям доверчиво в ръцете на неговия сладкодумен капитан. Половинчасовата разходка с лодка до отсрещния бряг скоро се превръща в мъчение под пороя от жълтурски хроники и клюки, валящи от високоговорителя. Всяка милионерска крайбрежна къща е одумана (а те са много), всеки бор, скала и лодка имат своя история. Бързи богатства, изневери, падения, проиграни състояния, любовни триъгълници, грандиозни далавери, афери, сплетни, самоубийства, убийства, призраци, трагедии и мистерии. Това Шекспир, Шехерезада, „Робинята Изаура“, „Дързост и красота“ капитанът ги сложи в малкото си джобче. Насъбрах материал за 14 доживотни сапунени опери, 47 книги от поредицата „Арлекин“, 2 и половина епични милионерски саги, 7 сценария за комедии, 4 памфлета и поне един супер-мега-тера-гигахоливудски бестселър. На стари години ще се издържам с писане на високотиражни книжлета по спомени от тази незабравима следобедна разходка по река Суон.