Когато най-после Зи Зи Топ пред мен си подвива опашката под изпепеляващия син поглед на сфинкса, прибира си неприетите хартиени жертвоприношения и се оттегля от хоризонта, настъпва моят час – Богинята ме гледа. Подканващо. С непоправимо поновозеландчена душа, аз се впускам в предстоящото изпитание ентусиазирано ухилена и с поздрав: „Здравейте!“. С което мигновено издавам две неща – акцента си и абсолютната си неадекватност. В очите на Богинята проблясва събуден интерес. Нещо като: „Какво ли е довлякла котката този път?“. За да не пропилея уникалния шанс, преглъщам стандартния си преамбюл на тема: климатът, времето и вълнуващи моменти от предходния уикенд, и пледирам по същество. В стегнат вид, с две изречения без прилагателни обяснявам, че кандидатствам за куинсландска шофьорска книжка, имам новозеландска такава, новозеландски паспорт, половин дузина банкови и други карти с име и подпис на тях, разни писма и касови бележки, съответни на изискванията, упоменати в уебсайта на храма, т.е. на транспортното министерство. Богинята разсеяно побутва скъпоценните ми книжа и пита безглаголно: „Доказателство за местоживеене?“. С което убива детето в мен. Нямам дори фалшиво такова! Но все още подвластна на кивешкия си оптимизъм, започвам да каканижа как съпругът ми е сключил всички договори за наем, ток, телефон и прочее още преди аз да се приземя в тази прекрасна слънчева страна и... „Съпругът да подпише този формуляр и да завери пред упълномощенo лицe, списъкът е на гърба.“ Отегчението е ясно изразено в гласа на божеството. „О, значи не мога да подам молба днес или по интернет?“ – това дълбокомислено умозаключение го изказва някой с моя глас, така че трябва да съм аз. Богинята пренебрегва изключителната ми проява на съобразителност и логично мислене и вече гледа зад гърба ми, когато отговаря: „Неследващият“. Не съм сбъркала пунктуацията. Беше една дума. Без „Съжалявам!“ или „Довиждане!“, или поне „Приятен ден!“. Моето разтърсено до основи кивешко „аз“ дори не разбира, че вече не говорят на него. Добре, че българчето в мен реагира адекватно – грабва си документите, скъпоценния нов формуляр, неизползваната химикалка и се оттегля с остатъците от достойнство, които шокът още не е успял да изконсумира. Инстинктът за самосъхранение, развит до съвършенство в агресивната непрощаваща среда на българската бюрократична машина, ме спасява за пореден път от мозъчна смърт. Бас държа, че никое киви след подобно травматизиращо преживяване не се връща с попълнен формуляр. Просто си карат с просрочените новозеландски шофьорски книжки, докато ги хванат.
Аз за своя чест мога да рапортувам, че след кратко съвземане и близане на рани по наранената ми новозеландска душевна обвивка се справих в срок с попълването, подписването от благоверния съпруг, както и заверката от упълномощено лице. Списъкът с въпросните лица беше много интересна колекция, в която освен нотариуси и адвокати фигурираха представители на такива неочаквани професии като счетоводител, фармацевт, зъболекар, народен представител, министър, свещеник и дори министър-председател. Не, не ходихме на църква, нито до Канбера. Задоволихме се скромно с кварталния аптекар.
Трябва да призная, че за второто си поклонение в храма на Богинята на транспорта съм не само уверена и оптимистична, но дори леко самодоволна. На опашката пред мен този път е някакво нервно хлапе – ще държи шофьорски изпит. Не ми изглежда на повече от 12 години, но Богинята е благосклонна към него (сигурно е имало адресна регистрация за разлика от моята подозрителна безадресна персона) и дори се усмихва, като му пожелава успех на листовките. Това ми дава кураж. Стоварвам с трясък всичката литература на бюрото и, пожелавам добър ден, ухилена от ухо до ухо, всячески внушавам благонадеждност и добронамереност. Богинята не се поддава на неотразимия ми чар. Внимателно инспектира всяка хартийка и накрая мълчаливо ми подава билетче – като билет за автобус или томбола, или лунапарк. Невзрачно едно такова. И нежелано. Аз не искам да се возя на автобус, да играя игри на щастие или да се хецкам на влакче в лунапарка! Аз кандидатствам за шофьорска книжка, по дяволите! Всичко това е недвусмислено изразено с плътно стиснати устни (в тон с лаконичната ми събеседница), но с много високо вдигнати вежди. След четирисекундна интензивна безплодна комуникация в този дух зарязвам лаконичността и промълвявам: „Аз, ъъ, шофьорска книжка?“. Този път съм изгледана с искрено раздразнение: „Да. Това е номерът ви“. „Номер за какво?“ – това трябва да съм аз, познава се по бездънното недоумение в гласа ми. Най-после съм удостоена с безрезервното внимание на Богинята: „Като извикат този номер по високоговорителите, ще отидете на гишето“, с почти майчинско търпение. „На кое гише?“ – вече разпознавате стила ми, нали – безгранично невежество и последователност. Ако някога сте виждали как се усмихва котка на мишка, няма нужда да описвам извивката на устните и изложбата от зъбна керамика: „По уредбата ще обявят също и номера на гишето. Ако имате проблеми със слуха, следете цифровия дисплей“.