След всичките приказки за несметни богатства и гледки на имения за стотици милиони долари пристaнището на Фримантъл ни посреща подобаващо – с щедро слънце и пищно разцъфтял австралийски златен уотъл – жълта ароматна акация, флоралната емблема на Австралия. По каменливия бряг и край занемарените пристанищни складови постройки цъфти диво индрише. По тротоарите преливат газании. А в градинките непременнo се кипри нацъфтяла кенгурска лапичка. Освен от цветя пейзажът се състои и от гора от пристанищни кранове, както и от непристъпната крепостна стена на индустриални тухлени фасади, датиращи от края на XIX век.
Всичката архитектура наоколо е от XIX век. Няма и помен от бляскавата надпревара на стъкло и метал в центъра на Пърт. Фрио (галеното име на Фримантъл) е спокоен, ведър, старомоден. Автобусът е съвременен. Екологичен. И безплатен. Правя едно кръгче с него да позяпам кварталите, гъсто застроените викториански къщички и минувачите с шарени летни дрехи. Слизам на плажа и продължавам разходката си край яхтената марина. Голямата слава на Фрио и истинската причина за туристическия бум в градчето е Купата на Америка. Първата яхта, която отнема купата на американците след близо 150-годишно монополно владение, е западноавстралийска, построена тук някъде. Което прави пъртското кварталче домакин на състезанието през ’87 година. Мога да си представя какво лъскане, стягане и боядисване е паднало тогава. A яхтите и сега са толкова много, че не се събират по пристаните и са наредени по дву-, триетажни бетонни рафтове като играчки в гаргантюански Детмаг.
Докато си снимам безметежно църквите, най-неочаквано попадам пред входа на покрития пазар. Тълпи, музика, вкусни миризми – как бих могла да пропусна?! Прескачам няколко дребни китайчета, седнали на паважа, провирам се ловко между хвърчащите кегли на уличен акробат, едва не цопвам в легените за холистична водна терапия на ходилата, измъквам се с рутина от гледачката на ръка, преструвайки се, че не говоря английски. После дълго обикалям щандовете за плодове, дюнери, мед, книги, ширпотреба и джунджурии. От една лавка близо до изхода си купувам печен слънчоглед – солен, във фунийка от вестник, както ги продаваше циганката зад моето училище едно време. Обаче белен. Органик. Екологичен, етичен и изобщо много специален. Вкусен, но леко скучен – като не се налага да чоплиш шлюпките, я няма тръпката на откривателството.
Съвсем току до пазара се белее... затворът. С осмоъгълни бойници край входа, вграден часовник над портата, спретнат, чистичък и декоративен като крайморска европейска вилa. Пред портите от ковано желязо стои на пост униформен млад мъж. С важен вид. Без колебание зарязва военните стойки, за да ми покаже как и къде да се запиша за следващата екскурзия в подземните тунели. После се връща към безумно скучната си работа да стои като истукан в сянката на високия, опасан с бодлива тел затворнически зид. Оставащите десет минути убивам в сувенирния магазин. Пълен с интригуващи модни аксесоари, като топузи, вериги, катинари с размерите на дамската ми чанта, ключове, достатъчно големи, за да служат за оръжие за самозащита, раирани пижами, белезници (и не само пластмасови), необичайна литература, посветена на затворническите татуировки, биографии на пословични престъпници и прочее интригуващи експонати.
Излизам на слънце във вътрешния двор тъкмо навреме, за да срещна младеж в син гащеризон и катераческа екипировка. „Изабела“ – обръща се той свойски към мен, което ме принуждава да се огледам трескаво, да не би още да си ходя с табелката от конференцията. Не, нямам никакви идентифициращи надписи и баркодове. Остава момъкът да е телепат. Поздравявам го резервирано наум, но по очакването, неслизащо от лицето му, става ясно, че не е телепат. Налага се да си призная гласно, че съм аз. Той се представя като Джош – водачът на следобедната група в подземните канали на затвора. Чете името ми от някакъв формуляр. Знае, че съм аз, защото вече се е срещнал с всички други. Представя ме набързо на групата – Питър и Джейн от Манчестър, Катя също от Британските острови, Тони и Мел от Канбера. Аз се представям за бризбънка, което предизвиква обичайните изненадани погледи (акцентът ми е непогрешимо гротескно източноевропейски), но никой не посмява да ме уличи в лъжа. Австралийците са интернационална нация, акцентите тук нищо не значат. Джош настоява да потвърдя, че името ми е написано правилно в списъка. Не е. Поправям обичайните две грешки в първото – Изабела със „з“ и едно „л“, и малко стряскащата грешка във фамилното – писали са ме „Шокова“. Не че на мен ми пука вече – изключително рядко се случва някой да не сбърка правописа на екзотичните ми далекоземни имена, ама симпатичният ни водач много настоява. Така. Бюрократичните подробности са уредени, можем да започваме.