Джош прави бърз исторически преглед на събитията от последните 150 години.
Затворът е основан през 1850-а и построен от първата партида британски затворници (ни повече, ни по-малко от 10 хиляди души) от великолепен бял варовик, подобен на балчишки камък. След двайсетина години, като се разбрало, че Австралия е зарината в златни находища, и станало смешно да се изпращат престъпници на държавни разноски в лоното на златната треска уж като наказание, вносът на затворници бил прекратен. Но Пърт и Фримантъл вече си имали местна клиентела за общественото заведение. Затворът окончателно затваря врати едва през 1991 година. Оттогава е музей, вписан е в Австралийския национален регистър на паметниците на културата и даже е кандидат за регистъра на Световното историческо наследство на ЮНЕСКО. Мда. Опитвaм се да се ентусиазирам поне малко от този факт, обаче йок. Слънцето пече немилостиво и намотаната бодлива тел по високите дувари започва леко да дразни с еднообразието си.
Най-после Джош отваря подобаващо дрънчаща метална врата със свирепо скърцащи ръждиви панти, достойна да озвучава второкласен филм на ужасите, и ни пропуска пред себе си в тъмното хладно туловище на затвора. Мъждивото осветление разкрива черно-бели фотографии, стъклени витрини с експонати – примитивни земекопни сечива, вериги, топузи, дървени бъчонки и каци. Кратък филм с музикална интродукция ни въвежда в историята на подземните катакомби. Тях всъщност сме дошли да видим.
За разлика от селището Фримантъл, разположено в пясъците край реката, затворът бил построен върху издигната край морския бряг варовикова скала. Резултатът от различното разположение се изразявал в това, че филтрираната през варовика дъждовна вода пълнела кладенците на затвора с изобилна чиста и здравословна течност, докато заселническите кладенци често се замърсявали от пропускащите септични ями и причинявали тежки епидемии от тиф и други популярни през XIX век болести. Затворническият доктор скоро забелязал причинно-следствената връзка и препоръчал да се прокопае подземен лабиринт, който да служи като резервоар за вода. Инсталирали помпи в кладенеца и в продължение на много години основната функция на затвора била да осигурява водоснабдяването на града.
За да се разходим из тунелите, ние ще трябва да се спуснем по 20-метровата стълбичка до подпочвените води, да преджапаме през плиткия участък и после да се натоварим в малки двуместни гребни лодки, с които да изследваме подземната Венеция.
Първата работа на Джош е да ни прати под строй и по списък в тоалетната. Също като в детската градина. Без: „Ама, моля, другарко, на мен не ми се ходи“. Долу няма тоалетни и няма никакъв бърз или лесен начин за аварийно излизане. После ни прекарва през един нисичък тунел от шперплат. Метър и двайсет. Като целта не е аз и Питър от Манчестър да се фукаме на другите колко по-високи сме от тях – то е видно и без примитивни шперплатови съоръжения, че сме като двойка Гъливеровци в компанията на лилипути – ами да се самотестваме за евентуални признаци на клаустрофобия. Всички се справяме с изпитанието. Следва тест за алкохол. Това с каква цел беше не разбрах, ама подписваме декларации, духаме в тръбички и накрая Джош ни обявява за повсеместно и недвусмислено трезви. Връщаме се отново в ранните си детски години с упражнения в патешко ходене, навеждане и изправяне, смешно ходене с изправен гръб, но превити колене и други вариации на противоестествени, антиеволюционни и анатомично непригодни форми на придвижване. Толкова пъти съм се дивила на абсолютната гениалност на половинестия офис етаж в „Да бъдеш Джон Малкович“, а то нямало нищо дивно и гениално – просто сценаристът явно се познава с Джош.
Следващото изпитание е навличането на обезопасителната екипировка. Започваме с едни такива тънки белички гащеризони, барабар с качулките и чорапите, с които мигом заприличване на статисти, играещи сперматозоиди в реклама за… абе и аз не знам за какво, но съм виждала някъде подобна реклама. Гащеризоните, разбира се, не са ни по мярка и за щастие не разполагаме с огледала. Фотоапаратите също са забранени. Bсички се забaвляваме неистово, кискайки се наум на колегите сперматозоиди, но сме в същото време пощадени от гледката на собствените си телеса в опнати тук-там и надрундени в други стратегически зони снежнобели гащеризончета. Джейн смята, че приличаме на телетъбиси. Истината е, че нейният Питър прилича невероятно на Татко Барбарон. Дълго време обуваме и изхлузваме тежки гумени ботуши, все неподходящ размер, докато схващаме, че всички са еднакви – един размер и без ляв и десен. Bсе едно си обул два десни ботуша на двата си леви крака. С малко помощ от Джош закопчаваме сините колани през раменете, торса и бедрата си, обличаме оранжевите спасителни жилетки, нагласяваме ремъчките на червените каски, тестваме лампичките им и наконтени така като за парад на психиатричното отделение в затворническа болница, се отправяме в индийска нишка към кладенеца.