Следва инструктаж по правилна употреба на карабинерите, висящи от коланите ни. Нищо сложно – закопчаваш ги в металния водач и го оставяш да си се плъъзга надолу с помощта на земното притегляне, докато ти бодро слизаш по отвесната метална стълба. Някакви си 20 метра. Разделени на четири еднакви секции с площадки за почивка помежду. Всичко на всичко 100 метални пречки. 50 стъпки с левия и още толкова с десния крак. Нищо работа! Единствената тънкост е, че от време на време плъзгачите се заключват – то това им е всъщност обезопасителната функция – и тогава трябва да спреш, да се пуснеш с една ръка от стълбата, да издърпаш с два пръста, ама със сила, заключеното езиче, и готово. По-засукано е преминаването от една секция на стълбата на друга, тъй като там карабинерите се прехвърлят през сложна система от подвижни сегменти на релсите на плъзгача, които се въртят само в една посока и са пропускливи само от едната страна, та успешното преминаване прилича на сглобяване на кубчето на Рубик, ама с малко практика всички успяваме да схванем основния принцип. Важно е да запомним, подчертава Джош, че трябва да оставяме подвижните елементи във вертикално положение, за да не затрудняваме излишно идващите след нас. Вертикално положение! – повтаряме няколко пъти на глас. Вече всички сме се примирили с перманентната загуба на социалния си статус, отличителни полови белези, лично достойнство и граждански права и свободи, та дори не роптаем срещу подобни остарели педагогически практики.
Ще слизаме по двойки – едновременно от двете страни на стълбата, за да си помагаме (и да се настъпваме за по-интересно). Аз не виждам за какво толкова ще имаме нужда от помощ, ама не питам излишно. В детската градина не се окуражава бърборенето. Това поне си спомням. Аз и Катя сме първа двойка. Другите се подреждат чинно зад нас, хванати за ръце и чакат другарката да даде тон за песен. Преди да прекрачим над тъмната бездна (споменах ли, че в шахтата и тунелите няма осветление – ние ще си светим с лампичките на каските), ни дават думата за въпроси. Питър Манчестърски пита нещо. Неразбираемо за мен, ама аз съм свикнала – английският не ми е ни първи, ни втори език, пък и качулката и каската определено не подобряват слуховите ми възприятия. „Моля?“ – обръща се към него Джош. Питър повтаря по-високо предполагаемия си въпрос, който отново остава пълна загадка за мен. „Моля?“ – повтаря по-високо и вече малко нетърпеливо Джош. Бавно, ясно и отчетливо манчестърецът произнася същата фраза, докато аз трескаво запрятам ластиците на качулката зад ушите си, за да чуя по-добре. Всички други са се вторачили в говорещия все едно са глухонеми и се опитват да четат по устните му. В настъпилата неловка пауза отчаяно се опитвам да сортирам и прегрупирам звуците в нещо смислено. Без никакъв успех. Джош се поколебава за момент, но после професионализмът надделява над неудобството му – „Моля?“. За мое изумление нито британците, нито австралийците се втурват да помагат. Те също не разбират! Може пък момчето да има говорен дефект или това е някаква странна шега – британският хумор е пословичен. „Питър, можеш ли да го кажеш на английски?“ – питам саркастично с най-натъртения си балкански акцент. Това сработва – групата избухва в нервен смях на облекчение и приятелката на Питър превежда въпроса на приличен австралийски. Така и не става ясно какъв език говорят в Манчестър.
Предстартово отброяване и двете с Катя тръгваме надолу по стълбата. Докато да схвана как да приплъзвам гаргантюанските ботуши по металните пречки, за да не ме спъват, как да сгъвам коленете си настрани, за да не удрям болезнено капачките им, да разпределям теглото си равномерно между трите точки на контакт, за да позволявам на плъзгача да се движи свободно и да не се заключва, докато да намеря собствения си ритъм на слизане, хич дори не съм забелязала, че Катя я няма срещу мен. Чувам обиденото и хленчене високо над главата си: „Не мога да мръдна. Заключих се!“. Спомням си с внезапно заляло ме чувство на вина, че се предполага да работим в екип, и се втурвам обратно нагоре да помогна на горкото момиче. Измъкването на запецналата закопчалка на плъзгача изглеждаше относително лесно на светлo, когато си стояхме здраво стъпили на краката и си играехме със закопчалките с две ръце. Сега трябва да намеря опипом металното езиче, ровейки из гънките на надипления гащеризон, да отгатна някак в коя посока да го дърпам и да извърша издърпването само с два пръста, докато Катя виси с цялата си тежест на карабинера. С неистово усилие успявам! Плъзгачът се заключва моментално. Още ровене сред платнените гънки, още пръсточупещи усилия, издърпване, изплъзване, готово! Щрак – проклетото нещо пак се заключва. Пръстите ми са безчувствени от усилието да стискат и издърпват миниатюрното полирано езиче. Лявата ми ръка изтръпва, сгънатият крак също. Катя хленчи отчаяно. И ми свети с лампичката си право в очите. Още малко, още едно болезнено изплъзване и най-после акцията се увенчава с успех – Катиният карабинер се плъзва свободно надолу цели 15 сантиметра, преди напрегнатото и тяло да го дръпне рязко и отново да го заключи. Слизането до първата площадка ни отнема 20 минути – колкото е предвидено за цялата група по цялата дължина на стълбата. Болката в ставите и мускулите ми от продължителното висене в неудобни пози е умерена и все още поносима. Само палците и показалците ми са безчувствени. Вече дори не си спомням как работи системата от подвижни релси на преходника. С много грешки и повторения успявам да се прехвърля на втората стълба. Забравям да оставя въртящата част във вертикална позиция. Връщам се. Поправям грешката. Катя също се връща, за да обърне нейната релса, макар че диша тежко, плаче, подсмърча, хленчи и непрекъснато повтаря колко се потят ръцете и и как се хлъзгат.