Естествено, че вече ми е станало ясно – имаме си работа с фобия. От стълби. Или от катераческо оборудване. (Има ли вече описана такава, или ние с Катя да седнем да напишем съвместна дисертация по темата?) Или от нещо друго. Истината е, че няма значение кое точно причинява парализиращия страх на момичето. Трябва просто някак да го преодолеем. Създаваме сложна полуроботизирана система за придвижване, в която аз спирам на всяко стъпало, отварям с пръсти заключващото устройство на Катиния плъзгач и го държа отворен, докато тя слезе с едно стъпало, а моите пръсти запищят от болка. После слизам пак аз, пресягам се и измъквам вече заключеното зъбче, Катя слиза и пак, после пак и пак. Като тромави сиамски близнаци. Втората площадка стигаме много по-бързо – за 10 минути. Отгоре чуваме окуражителните викове на групата. Усмихвам се на Катя (лицевите мускули са единствените, които все още ме слушат) и говоря някакви глупости. Тя така или иначе не ме чува – цялото и тяло се тресе неистово и погледът и е безумен. Не смея да я питам дали иска да се върне. Страхувам се, че ако и позволя да се разколебае в абсолютната необходимост от героичното ни слизане, ще загуби напълно присъствие на духа и ще си останем тук завинаги. Няма мускул, който да не ме боли зверски. Пак съм забравила как се навигираше през преходника. Пак забравям да го оставя вертикален. Връщам се. Катя също. Бездната под нас е все така непрогледно черна. Светлият кръг над главите ни – много малък и далечен. Следващите две стълби преминаваме за рекордно време. На последната площадка се откопчаваме като насън и сядаме изнурени на мокрия каменен под. Катя вече не плаче. Само диша тежко и явно се чувства неудобно. Опитва се да ми се извини, изумява се от собственото си невежество – как е възможно да не е знаела, че има такава непреодолима фобия към слизане по стълби. Опитвам се да я ободря – важното е, че се справи. Страхът е победен. И прочее глупости. Старателно избягвам темата за неизбежното качване. Докато слязат и останалите, ние сме вече в еуфорната фаза на високия си адреналин и се заливаме в смях като пияни. Започвам да изпитвам силни съмнения в достоверността на негативните ни алкохолни тестове.
Питър пак казва нещо неразбираемо, но този път ни се вижда ужасно смешно. Цялата група се превива от смях. Което се оказва много подходяща поза за придвижване през лилипутските тунели. Даже Джош е зарязал сериозните пози на учителка в детската градина и се държи като височък петокласник. Шляпа с ботуши в плитките локви и ни разказва ужасии за тежките условия на труд на затворниците. Тъкмо когато болките в гърба от приведеното ходене стават непоносими, стигаме до дървено мостче. Джош пак се изживява като дружинна ръководителка и ни подрежда да седнем в полукръг с лице към пълноводния канал. Все едно ще правим за домашно разказ по картина – „Залез над Венеция“. Е, добре де, не е залез, но зрелището си струва. Гасим по команда лампичките и само Джош осветява повърхността на водата с фенерче. Като застинало огледало. Напомня ми всичките онези приказни огледални езера в Нова Зеландия, дето хората се бъхтят чак от другия край на света да видят. А пък то било толкова лесно – замъкваш се в Пърт, подлагаш се на куп унижения, уж свързани с личната ти безопасност, завираш се в дупка в земята и ей ти на – огледално езеро. После светлината угасва и оставаме потопени в абсолютен мрак. И тишина. От онзи тип мрак, когато не си сигурен дали очите ти са отворени, или не. Абсолютно отсъствие на светлина. Антипод на светлината. Може би това е смъртта – не виждаш и не чуваш нищо, за никъде не бързаш, не мислиш. Ех, ако можеше и нищо да не те боли! Джош споделя, че понякога слиза долу в тунелите сам, само за да се порадва на покоя им. Питър Манчестърски също отваря сърцето си и споделя нещо съкровено с нас, но неловката тишина след откровението му издава, че пак никой нищо не разбира. Опасявам се, че дълбоката му младежка душевност ще си остане енигма за нас. Горкото момче! Може пък наистина да има говорен дефект.