От съчувствието ме изважда новото ни приключение – товарим се по лодките. По двама. Познайте аз с кого ще греба! Лодките са миниатюрни, плоскодънни, съоръжени с две късички гребълца. Джош води процесията, аз и Катя сме след него, а двойката от Канбера завършва ариергарда. Запознават ни с ново правило за безопасност – в случай на инцидентно преобръщане на лодка, ако паднем във водата, трябва първо да свалим спасителната жилетка (!), защото жилетките се надуват автоматично, стават твърде обемисти и пречат на движенията в и без това тясното пространство. Веднага щом се отървем от омразното оранжево нещо, трябва да потърсим дъното с крака и да се изправим, но не много бързо, за да не си ударим главата в свода – да не забравяме, че тунелите са само метър и полoвина високи. Дълбочината на каналите понастоящем е към 40 сантиметра. Не става за плуване. Затова се захващаме с гребането.
Сега, аз може нищо да не разбирам от лодкостроителство, обтекаем дизайн и плавучест, ама все пак съм виждала достатъчно лодки, за да знам, че талашитеното легенче, в което сме седнали, няма дори далечна родствена връзка с плавателен съд. Аз и от гребане може нищо да не разбирам, ама мигновено ми става ясно, че и Катя не е шампионка в дисциплината. Е, поне няма фобия към гребла! Опитваме се да влезем в ритъм и да гребем аз отдясно, тя отляво. Блъскаме се в каменната стена. Отблъсквам от мократа скала с ръце и правим втори опит. Катя си изпуска греблото. Добре, че в каналите няма течения – прибираме го без инциденти. Нов опит за синхронно гребане – пак удар в стената. Другата. Като че ли изобретателят на дяволското коритце го е проектирал специално да не може да се движи напред. Във всички други посоки, но не и право напред по курса. Като в „Лодката, която не искаше да плава“ на Моуът. Започвам да вярвам в суеверия. И вече изобщо не се съмнявам, че лодките имат характер. Нашата се случи проклета. А греблата ни – с тежка форма на ескейпизъм. Този път моето се измъква от ръцете ми и плясва в студената вода. Ааа, няма да я бъде тая!! Излавям глупавото нещо, натиквам го как да е в коритцето и започвам да се отблъсквам от мокрите каменни стени с ръце, Катя ентусиазирано ни отблъсква с гребло по дъното. Предполагам, че подобна техника на придвижване трудно би могла да се квалифицира като гребане, но на нас ни върши работа. Не само че настигаме Джош още преди да го загубим от поглед на първия завой, но и успяваме да вземем завоя без много блъскане в теснината и без много излишни маневри. Скоро толкова задобрявам в оттласкването с ръце, че започвамe да си мечтаeм гласно какви шампионки щяхме да сме с Катя на новосъздадената спортна дисциплина, ако се бях родила с повече горни крайници. Ама наистина, какво си е мислила майка ми – с тия само две ръце кое по-напред?! По изобилието от звуци на блъскащи се о камъка талашитени бордове се досещам, че и другите гребци имат подобни на нашите затруднения. Започвам да подозирам, че туристическата програма е всъщност завоалирана форма на експлоатация на туристически труд – специално изработените лодки се блъскат в стените, всеки път откъртвайки малки парченца варовик и уголемявайки бавно, незабелязано и постепенно водните канали. Фримантъл расте, водният резервоар има нужда от разширение.