Илюзията за нощна разходка по венецианските канали бива системно разбивана от Джош, който продължава да ни досажда с истории за тежкия каторжен труд на затворниците и за несполучливи опити за бягство, разказва ни подробности от ежедневието на осъдените на смърт и прочее фактология. Ние с Катя се вживяваме в новата си роля на шампионки по рачешко лазене с лодка, кикотим се и го прекъсваме, докато младежът не издържа на провокациите и на едно от неизбежните задръствания на остър завой, когато всички лодки се наблъскват една в друга, ме заковава с въпрос от упор: „Изабела, а ти откъде си?“. Признавам си без бой, че съм новозеландка, което предизвиква бързи споглеждания. (Ярките светлини на каските превръщат движението на главите в ефект на бягащ лъч в дискотека.) В настъпилата изненадана пауза Питър се обажда: „Да бе, тъкмо се чудех откъде ти е акцентът. Естествено, че е новозеландски!“. И му разбирам всяка дума! Или говорният му дефект се е оправил, или аз съм задобряла на манчестърския. Нов бягащ лъч ефект. Явно и другите разбират. Шокът от което убива шегата му. Добре де. Признавам си, че съм българка от Нова Зеландия, и ги изглеждам победоносно – ха бийте това по екзотика! Не могат. Мълчат. Най-неочаквано Джош приема предизвикателството и заявява ни в клин, ни в ръкав, че е астроном. Сега вече всички сме в шах. И мат. Опитвам се да се пошегувам: „Това задължително изискване ли е за работа в тунелите?“, но Джейн не му дава шанс за остроумен отговор, обявявайки внезапно, че вчера Питър и направил предложение за женитба. Горе, в затвора, докато били на туристическа разходка там. (Боже, какво романтично поколение!) Разговорът вече е толкова сюрреалистичен, че моментът е назрял някой да скочи прав в лодката и да си признае, че е гей. Или предрешен терорист. (Признания в извънземен произход не биха впечатлили никого в момента предвид абсурдната ни външност.) Всички светлини неволно се обръщат към канберците в очакване – техен ред е. Те смънкват поздравления към бъдещите младоженци и развалят цялата кафкианска атмосфера.
А можеха поне да кажат, че имат трохи в джоба.
Джош ни повежда по финалната отсечка на венецианските потайности, споменавайки, че в затвора често се правят сватби и други семейни тържества. С кетъринг отвън, разбира се – менюто на затворническата кухня е твърде скромно. Излизаме почти без инциденти от плитките си криви черупки на дървено мостче. Току под стълбата. Катя веднага започва да хипервентилира. Джош Безумний сочи върха пак и вика: „Търчете! Тамо са тавите с баклавите!“, или нещо точно толкова мотивиращо, защото цялата тумба се втурва с див ентусиазъм да се катери нагоре към светлия кръг. Ние с Катя сме последни. Катерим се без ентусиазъм, но затова пък с добре отработената техника на сиaмски близнаци. Плъзгачите не се заключват нито веднъж! Стигаме до повърхността толкова скоро след другите, че ги заварваме още да се снимат пред кладенеца. (А аз си представях как ще се появим на бял свят таман навреме за пряк репортаж в късните вечерни новини – чуждестранна туристка преодолява новооткрита фобия в мрачните затворнически канали. Язък, разминахме се с телевизионната слава!) Джош ни сваля ритуално карабинерите и спасителните жилетки, с което ни връща официално гражданските права и свободи, но всички имаме нужда от още няколко минути, за да си припомним възрастта и социалния си статус. Събличането на барбаронските костюми помага много в този смисъл. Вече навън, на свобода и хлад под последния дневен светлик, ни връчват грамоти за успешно завършената мисия. (Ахаа, затова трябваше да потвърдя, че името ми е изписано правилно.)
Пристигам в хотела гладна, уморена и екзалтирана като току-що избягала от затвор със строг тъмничен режим.
Река Маргарет
В ранно утро по вечеря се въздигнах в дол дълбок, в люляк трънка да намеря, да изстискам каца сок. Тоест пристигам в информационния център на Пърт уж рано сутринта, ама всъщност в последния момент. Резултат от серия причинно-следствени събития, започващи със скромното ми желание да посетя популярнaтa забележителност на север от града – монашеското градче Нова Норсия, преминаващи през нерегламентирано рано затварящ туристически офис предния ден и ескалиращи в последен шанс да се примоля на шофьора на автобуса да ме качи, ако има свободни места. А съм запъхтяна и закъсняла, щото това, което на картата в хотела изглеждаше като има-няма два пръста разстояние, се оказва епичен половинчасов преход под строителни скелета, през площади, тълпи (в шест и половина сутринта в събота!!) и светофари в ситито.