Много услужлив млад човек в оранжева служебна униформа ме пресреща още на улицата и се осведомява какво ще обичам. С огромно усилие се въздържам да поискам късо черно еспресо, дълъг студен душ и френски палачинки с мед. Питам дали ще бъде възможно да ме включат в екскурзията до Нова Норсия. Да, разбира се, веднага ще проверят. Бърз телефонен разговор, обнадеждаващо кимане с глава, още по-обнадеждаващ интерес към кредитната ми карта и готово! Младежът ми сочи на кой оранжев автобус да се кача – ей там, онзи до светофара, точно на завоя. Автобусите са доксан докуз и до един яркооранжеви, паркирани край бордюрите на всяка уличка и кръстовище, докъдето мога да видя, сякаш кварталът провежда учение по спешна поголовна евакуация на населението. Сред туристите, товарещи раници в багажните отделения, и десетките шофьори със списъци и други хартии в ръце безпогрешно разпознавам кой шофьор ми сочат и се насочвам към него. Той ме посреща радушно, все едно съм отдавна изчезналата му племенница от Харманли, размества някакви кашони, за да освободи място и ме настанява на последната седалка – точно зад преводачката на китайски, която тъкмо е взела думата и дава отривисти инструкции на половината пътнико-население. Двигателят изръмжава, автобусът потреперва, климатикът се развилнява и сме вече на път. Пресичаме реката и запрашваме с пълна газ към Нова Норсия. На юг. Хм.
Добре де, аз, да речем, не познавам района и може и да не съм царица на навигацията, та не мога да казвам на професионалните шофьори как и накъде да карат, обаче все ми се струва, че ако целта на пътешествието е на север, много малко вероятно е дотам да се стига с отпрашване с пълна газ в противоположната посока. 30 минути по-късно се обаждам на щерката – тя е единственият ми роднина на този континент, макар и на 4000 километра оттук. Моля я да се обади на полицията в Пърт и да ме обяви за отвлечена, да организира национално издирване, изобщо да следва дисциплинирано и систематично инструкциите от ръководството за действие в случай на терористичен акт, природно бедствие или нападение на извънземна цивилизация (всеки западен човек в днешно време си има по едно такова ръководство и семеен план за евакуация в случай на гореописано събитие). Изтърпявам героично подигравките. Отричам категорично да съм сбъркала автобуса. И с известна неубедителност уверявам хлевоустото, че всъщност е много забавно да се возиш с над 100 километра в час в абсолютно неизвестно направление. Това е то приключение! Подигравките продължават. Добре де, може и да не съм разбрала точно кой автобус ми сочат в цялата евакуационна оранжева бъркотия. Но отказвам да си посипя главата с пепел по този повод. Ще се забавлявам пък! Напук! Ти за всеки случай виж там, провери какъв е телефонът на полицията в Пърт.
Йън, шофьорът, ни занимава междувременно с разни исторически и клюкарски факти за градчетата, през които профучаваме. Пейзажите край южната магистрала са ту солно-пясъчно-дюно-локвени, съвсем като солниците край Поморие, ту жълтаво-пасищно-попрегорели в унисон с жестоката суша, която мори региона от десет години, ту типично-австралийско-евкалипто-гористи. За разнообразие тук-таме се точат километри борови плантации. За износ. Но не на дървесина. Съдбата им е да бъдат ситно смлени на стърготини, от които японците произвеждат хартия. Едно от чудесата на глобализма – зелена гора от японска хартия изникнала сред австралийските солени пясъци.
От жалните пространни оплаквания на тема сушата, времето, правителството – конкретни министри и политиците като цяло, изкупните цени на млякото, цените на петрола, законодателството и принципно цялата недоброжелателна вселена, става пределно ясно, че нашият гид е фермер. Звучи точно като всеки друг фермер по света – все някой и нещо са му криви, селячеството е все недооценено и пренебрегнато, селското стопанство е вечно в криза и всевъзможни отрасли са все на ръба на изчезването. В конкретния западноавстралийски случай млеконадойните ферми биват заменени с такива за говеждо месо или даже с овцевъдни!!! Небето се сгромолясва над нас, а светът нехае! Не знам доколко интернационалната групичка туристи се впечатлява от жалбите на Йън. Дано поне на него му олеква, като има публика, на която да се оплаче. Все е по-добре от арменския поп. Предполагам.
Следващата горичка е много специална – 100-годишен масив от местен вид евкалипти. Кери. Едни от най-високите дървета в света. Всичките на една възраст. Защото предшествениците им били изсечени до един още в зората на британското заселничество с много специална мисия – превозени с кораби до другия край на света, за да павират улиците на Лондон. Дегизираният като шофьор фермер не се и опитва да скрие недоумението си – защо ще павират улици с най-любимата на термитите дървесина (въпросният вид евкалипт в Австралия не го ползват за строителство, защото е най-неустоимото лакомство за белите мравки). Колко дълго ще изтрае такъв паваж?! Цяла гора да се похаби по такъв глупав начин! На първата пиш спирка в някаква крайпътна бензиностанция го информирам дискретно, че в Лондон няма термити. Надявам се това да донесе известно утешение на земеделската му душа – австралийският паваж вероятно си е още цял и непокътнат под лондонския асфалт. Ирландският потомък ме гледа с недоверие – как тъй няма термити?! Къде се е видяло такова чудо?! Не му се вярва тая работа и толкоз. И въобще, май много повече го кефи представата за тъпите англичани експлоататори, принесли цяла австралийска евкалиптова гора в жертва на малоумието си. Закуска за лондонските термити! Aз си вземам бележка да не парадирам много-много наоколо с историко-географските си познания за далечни части на света. Такива тука не минават.