на Барбара, както винаги
Глава 1
Професор Агнар Харалдссон сгъна писмото и го пъхна обратно в малкия, пожълтяващ плик.
Погледна отново към адреса, изписан с подреден, красив почерк: Хьогни Исилдарссон, Лаугавегур 64, Рейкявик, Исландия. Марката носеше лика на голобрад британски крал: някой Едуард или Джордж — Агнар не беше сигурен.
Сърцето му биеше лудо, а пликът танцуваше в треперещите му ръце. Писмото бе пристигнало сутринта в друг, по-голям плик със съвременна исландска марка и печат от Рейкявик.
Това беше сбъдната мечта за Агнар. Дори нещо повече: това беше идеално.
Като професор по исландски в Исландския университет, Агнар имаше привилегирован достъп до някои от най-старите ръкописи със сагите на тази страна, преписвани грижливо от монаси върху късове телешка кожа с мастило от мечо грозде и пера от леви лебедови крила. Тези възхитителни документи бяха наследството на Исландия, нейната душа. Но никой от тях не би предизвикал такова вълнение отвъд граница, както това самотно листче хартия.
И никой от тях не беше негово откритие.
Той вдигна поглед от бюрото към спокойното езеро отпред. То блестеше с особен тъмносин цвят на априлското слънце. До преди десет минути езерото имаше стоманено сив оттенък и след малко пак щеше да го придобие, защото тъмните облаци, идващи от запад, заемаха мястото на онези, които вече изчезваха над източните заснежени планински върхове отвъд езерото.
Идеалното място за лятна къща. Бунгалото бе построено от бащата на Агнар, бивш политик, който в момента беше в старчески дом. Макар лятото още да не беше дошло, Агнар се бе изолирал тук за уикенда, за да работи на спокойствие. Жена му току-що бе родила второто им дете, а Агнар трябваше да завърши големия превод в много кратък срок.
— Аги, ела в леглото!
Той се обърна и видя умопомрачителното тяло на Андреа — балерина и студентка по литература трети курс. Беше гола и сякаш се плъзгаше към него по голия дървен под. Русите ѝ коси бяха разрошени.
— Съжалявам, миличка, не мога — каза той и кимна към купчината бумаги пред себе си.
— Сигурен ли си? — наведе се да го целуне, пръстите ѝ бръкнаха под ризата му и погалиха косматите му гърди, а гривата ѝ погъделичка носа му. Тя се отдръпна. — Съвсем ли си сигурен?
Той се усмихна и свали очилата си.
Какво пък, можеше да си позволи едно разсейване.
Глава 2
Детектив Магнъс Джонсън влачеше крака по главната улица в Роксбъри към колата си. Чакаше го голямо писане в участъка, преди да се прибере вкъщи. Беше уморен, направо скапан: не бе спал добре вече цяла седмица. Може би точно заради това, миризмата направо го удари.
Беше позната миризма: развалено сурово телешко с лек примес на метал. Магнъс я бе усещал много пъти през годините работа в отдел Убийства на бостънската полиция.
Мария Кампанели, бяла жена на 27 години.
Беше умряла преди 36 часа, намушкана от приятеля си след скандал и оставена да гние в апартамента си. В момента го издирваха и Магнъс беше сигурен, че ще го намерят. Но за да могат да го осъдят, цялата бумащина трябваше да бъде изрядно подготвена. Трябваше да се разпитат един куп хора и да се попълнят един куп формуляри. Преди няколко години отдел Убийства бе замесен в скандал, заради редица пропуски в процедурния ред на разследване, описа на уликите и тяхното съхранение. Оттогава насам адвокатите бяха взели полицията на мушка.
Магнъс се справяше добре с документацията и, отчасти заради това, наскоро го бяха повишили в чин сержант. Може би трябваше да послуша Колби и да се запише да учи право.
Колби.
За дванайсет месеца съвместен живот, тя постепенно бе започнала да вдига летвата: искаше той да напусне полицията и да запише право, искаше да се оженят… Накрая, преди шест дни, докато двамата се прибираха ръка за ръка от любимия си италиански ресторант в Норт Енд, един джип бе профучал покрай тях със свалено задно стъкло. Магнъс беше съборил Колби на тротоара точно навреме, за да избегнат бързата поредица изстрели от полуавтоматично оръжие. Може би нападателите мислеха, че са поразили целта, а може би имаше прекалено много хора наоколо, но джипът бе изчезнал, без стрелците да довършат започнатото.
Ето защо тя го бе изхвърлила от апартамента си. Ето защо той беше изкарал няколко безсънни нощи в стаята за гости на брат си в Медфорд. Ето защо миризмата го бе ударила толкова силно: за първи път мирисът на смърт го засягаше лично.
Сега можеше той да е проснат на пода на този апартамент. Или Колби.