— Напълно те разбирам.
Телефонът на Магнъс иззвъня. Вигдис.
— Не открих Петур нито у тях, нито в Неон. Не са го виждали днес и не знаят къде е. Отивам да проверя и в другите два клуба.
— Няма нужда — каза Магнъс. — Тръгнал е към Гулфос. Там ще се срещне със сестра си. И ще я убие.
— Сигурен ли си?
Магнъс се поколеба. Доколко беше сигурен? Вече бе направил няколко гафа в това разследване.
— Да, сигурен съм. Можеш ли да изпратиш командоси? Как им викахте… бригада Викинг? Много е облачно за хеликоптер, но колкото по-бързо дойдат, толкова по-добре.
— Изключено е да получим разрешение за бригада Викинг — каза Вигдис. — Ще се обадя на Балдур. Но и двамата знаем какво ще каже той.
— Мамка му! — Магнъс бе сигурен, че Балдур ще пренебрегне искането му. — А ти можеш ли да дойдеш, Вигдис?
— Добре. Тръгвам — каза тя след кратко замисляне.
— Донеси оръжие.
— Ще дойда възможно най-бързо. Невъоръжена — каза Вигдис и затвори.
— Леко! — Стив Джъб се стегна в седалката си.
Магнъс за малко не излезе от пътя, когато взе един завой твърде бързо, държейки волана само с една ръка. На север, състоянието на пътя се влошаваше все повече. По шасито на колата тропаха камъчета като малокалибрени куршуми.
— Спря при Гулфос! — каза Джъб, вторачен в екрана.
След като пребориха още няколко хълма, двамата стигнаха до малко мостче, което ги изведе на по-хубав път. Сега се движеха по-бързо сред мъгливите равни пространства.
Глава 36
Петур видя как позната фигура на сестра му се появява от мъглата над върха на хълмчето. Ходеше така, както когато беше малка. Дори палтото ѝ беше същият цвят. Петур си спомни за семейните пикници, преди всичко да тръгне надолу. На дванайсет години, Инга беше наистина много хубава, дори когато носеше очила, но винаги бе оставала в сянката на прелестната Бирна. Изведнъж го обзе тръпка на обич към по-малката му сестра.
Тя нямаше да го предаде. Не можеше да го предаде.
Петур вдигна ръка за поздрав.
— И от какъв зор ме извика чак дотук? — попита тя, треперейки от студ.
— Това е подходящото място — каза Петур с гробовен глас. — Мястото, където да говорим за татко.
Разговорът не потръгваше добре.
— Искам да ми кажеш какво прави в Стьонг вчера. Намерили са колата на Хакон. Както и тялото му на дъното на Хялпарфос.
— И за това ще ти кажа. Но първо за татко.
— Божичко! — възкликна Ингилейф. — Значи знаеш как е умрял, така ли!?
Петур кимна и я погледна в очите. В тях се четеше безпокойство, любопитство, но и яд.
— Аз бях с тях през онзи уикенд. С пастора и татко.
— Мислех, че си бил на училище.
— Знам. Но татко искаше да отида с тях на този поход. Беше убеден, че ще намерят пръстена. Аз бях раздвоен. Както съм ти казвал, изобщо не исках да пипат пръстена, защото помнех предупреждението на дядо. Но в крайна сметка татко ме убеди. Проблемът беше, че мама ми бе забранила да ходя с тях. Затова не й казахме. Взех автобуса от Рейкявик до Хела и те ме взеха оттам.
— И мама не разбра?
— Не — Петур поклати глава. — Пренощувахме на палатка, а на другия ден стигнахме до пещерата. Не беше точно пещера, а по-скоро дупка в лавата. Три часа я търсихме и татко най-накрая я намери. Щеше да се пръсне от вълнение!
Петур се усмихна при този спомен.
— Пък и можеш ли да го виниш? Беше невероятно. Намерихме пръстен, покрит с тънък слой прах. Нито блестеше, нито нищо; трябваше да го избършеш, за да разбереш, че е златен. Но това бе доказателство за автентичността на Сагата за Гаукур, която родът ни е пазил толкова време.
— Но вие с татко винаги сте знаели, че сагата е истинска, не е ли така?
— Ние вярвахме в това — каза Петур. — Но когато само вярваш, без да знаеш, винаги се появяват съмнения. А да разсееш тези съмнения е невероятно усещане… И така, аз също попаднах под магията на пръстена. Но след няколко минути казах на татко, че трябва да го върнем на мястото му. Казах му, че пръстенът ще донесе само нещастие и че дядо ме е заставил да не позволявам на татко да го взима. Скарахме се много жестоко. Татко се обърна към пастора за подкрепа и я получи. Аз дори опитах да изтръгна пръстена от ръката му, но Хакон просто ме бутна встрани… В известен смисъл, аз развалих всичко — каза Петур. — Когато си тръгнахме, те вървяха заедно, а аз ги следвах на двайсетина метра отзад, силно намусен. Тогава времето се влоши. Уж беше слънчево, а изведнъж заваля сняг… Това бе моят шанс. Татко и пасторът вървяха пред мен. Аз се прокраднах край пастора и се опитах да измъкна пръстена от татко: знаех в кой джоб го е сложил. Планът ми беше да избягам с пръстена в снежната виелица и да го върна в пещерата. Бях сигурен, че няма как да ме настигнат в бурята… С татко се сборичкахме, аз го бутнах, той падна и си удари главата на един камък — Петур преглътна. Очите му се напълниха със сълзи. — Помислих, че е в безсъзнание, а всъщност бе мъртъв. Ей така, от нищо!