Магнъс се размина с един туристически автобус, който излизаше от комплекса, и наби спирачки на паркинга. На него имаше само две коли, паркирани една до друга — голям джип и малко купе.
— Тази е на Ингилейф — каза Джъб, сочейки към купето.
— Стой тук! — извика Магнъс и изскочи от колата.
Прекоси паркинга и тръгна по някакви дървени стълби надолу. Водопадът се разкри пред очите му — казан от бумтяща вода. Пътеката стигаше до тераса за наблюдение някъде по средата на водопада.
Нямаше никой. Само вода. Невъобразими количества вода.
Магнъс погледна нагоре към водопада. Пътеката стигаше почти до самия връх и той успя да я огледа. Но надолу стълбите продължаваха, имаше още един паркинг, клисура… Много места, където можеш да се скриеш от чужди погледи.
Магнъс се затича надолу по стълбите към клисурата.
— Песи? Какво правиш? — очите на Ингилейф се разшириха, но гневът бе по-силен от страха. Петур знаеше, че го очаква трудна схватка. Сестра му нямаше да се даде току-така. Съжали, че не се е подготвил с някакъв тъп предмет, или поне камък. Ако я удареше достатъчно силно с юмрук, можеше да я свали.
Петур преглътна. Щеше да му е много трудно да удари Ингилейф.
Но… нямаше друг избор.
Направи още една крачка напред. Но тогава периферното му зрение засече някакво движение. Иззад хълмчето се появи възрастна двойка с фото статив. Жената им помаха. Петур не отвърна на поздрава, а се обърна към Ингилейф, която дори не ги бе забелязала.
Петур трябваше да печели време, докато двойката си тръгне.
— Искаш ли да се предам на полицията? — попита той сестра си.
— Да — каза тя.
— И защо да го правя?
Разговорът продължи на пресекулки още две-три минути, през които Петур следеше туристите с крайчеца на окото си. Видя как поставят статива, местят го, а после го сгъват пак. Не разбра дали са снимали водопада, или композицията не им е харесала. Но си отдъхна, когато видя как изчезват зад билото на хълма.
Петур пристъпи още по-близо до сестра си.
Джъб не остана в колата. Огледа паркинга и се насочи към гишето за информация. Жената вътре го поздрави на английски, след като прецени, че е чужденец.
— Да сте виждали двама души тук? — попита Джъб. — Мъж и жена. Мъжът е с гола глава, а жената е руса. Исландци са.
— Не съм забелязала. Но говорих с една немска двойка. Мъжът беше с шапка, така че не видях дали е плешив. Но жената бе тъмнокоса, сигурна съм. Искаха да снимат водопада.
— Но няма исландци, така ли?
— Не, съжалявам. Разбира се, аз не мога да видя всичко оттук.
— Благодаря — каза Джъб.
Обърна се и видя немците, които бе описала жената. Слизаха към паркинга от хълма отгоре, сгушени един в друг заради студа. На рамото на мъжа висеше статив.
Джъб се забърза към тях.
— Здравейте! — викна той. — Говорите ли английски?
— Аз да — каза жената.
— Видяхте ли един мъж и една жена горе на хълма? Мъжът е плешив, а жената — руса.
— Да — каза немкинята. — Точно зад билото са.
Джъб се замисли за момент. Да хукне нагоре, или да извика Магнъс?
Магнъс.
Джъб се затича към водопада.
Петур реши на първо време да не удря Ингилейф. Обърна се и бавно тръгна към ръба на клисурата.
— Къде отиваш? — викна му Ингилейф.
— Да погледам водопада.
— Слушаш ли ме изобщо!?
— Слушам, да.
Както Петур се надяваше, Ингилейф тръгна след него. Продължаваше да го убеждава да се предаде. Но стоеше на безопасно разстояние от брат си.
Петур се спря, изломоти нещо и пак тръгна. Това свърши работа. Най-сетне Ингилейф се оказа на метър-два от ръба на пропастта. Трябваше да викат, за да се чуят.
Ингилейф се бе заковала на място. Явно нямаше да пристъпи още малко напред.
Тогава Петур видя в очите ѝ, че тя знае какво се опитва да направи той — да я подмами към собствената ѝ смърт. Ингилейф отстъпи няколко крачки назад, обърна се и побягна. Петур се хвърли след нея. Той имаше по-дълги крака и беше по-силен, така че я догони без проблем и я свали на земята.
Тя извика, но викът ѝ бе заглушен от грохота на водопада. Петур я притисна към тревата, но тя вдигна ръка и го одраска по лицето.
По дяволите! Как да обясни това на ченгетата? Щеше да измисли нещо.
Удари я в лицето. Тя изпищя, но продължи да се съпротивлява. Той я удари пак, по-силно. Ингилейф застина.
Петур преглътна. Очите му пареха от сълзи. Но той нямаше избор. Никога не бе имал избор.
Довлачи Ингилейф до ръба на клисурата. Мястото не беше подходящо. Под скалния ръб започваше полегато тревисто склонче, което не бе достатъчно стръмно. Трябваше да се качи нагоре по течението.