Помъкна тялото на Ингилейф нагоре по пътеката. Краката и ръцете ѝ се блъскаха в камъните. Бе на път да се свести. Но Петур стигна до място, каквото търсеше: ръбът на скалата се издаваше над пропастта, а под него почти отвесният склон се спускаше към реката, засилена към водопада.
Пръстенът! Пръстенът беше у нея! Мамка му! Може би го бе изпуснала, докато се боричкаха? Или го бе прибрала в джоба си?
Положи я на земята. Ингилейф простена. Той започна да рови из джобовете ѝ.
Но тогава, като гръм от ясно небе, една едра фигура прелетя във въздуха и го повали на земята.
Магнъс не чу виковете на Стив Джъб заради шума от водопада. Но се спря и погледна назад.
Тогава видя внушителната фигура на Джъб да се подрусва надолу по пътеката с размахани ръце.
Магнъс се затича. Баирът беше стръмен, но това не го забави.
Обикновено гледаше да се поддържа във форма, тичаше по няколко километра на ден, когато имаше възможност. Но в Исландия такава възможност не се появи и Магнъс се бе поотпуснал. Сърцето му блъскаше тежко, едва си поемаше дъх. Макар да беше стръмно, Магнъс взе баира за отрицателно време.
— Там, горе! — викна Джъб. — Над водопада!
Магнъс не изчака да чуе подробностите, а продължи да бяга нагоре.
Когато стигна до билото, гърдите му щяха да се пръснат.
И тогава ги видя. Две фигури, на метър от ръба на пропастта, едната легнала на земята, а другата надвесена над нея.
Магнъс се затича към тях, вече надолу и още по-бързо. Нямаше шанс Петур да чуе стъпките му, а и той бе твърде зает със сестра си, за да види, че Магнъс се приближава.
Магнъс се хвърли върху Петур и двамата се затъркаляха към ръба на скалата.
Петур се откопчи и се изправи на крака. Олюля се на ръба на пропастта над реката.
Магнъс го гледаше, без да се приближава. Нямаше желание да се хвърли в смъртоносен скок в пропастта, заедно с Петур. Но и щеше да му е трудно да го арестува. Най-малкото, нямаше белезници в себе си. Не знаеше какво да прави, ако успее да надвие Петур. Може би щеше да накара Джъб да седне върху него за час-два, докато дойдеше Вигдис. Разбира се, ако се намираше в нормална страна, щеше да има пистолет и тогава нещата щяха да са много по-прости. Но тук…
Магнъс видя, че Петур се опитва да го премери с поглед. Петур бе висок и жилав. Но Магнъс беше едър и знаеше, че не изглежда беззащитен. Хората обикновено избягваха да се заяждат с него.
Магнъс чу простенване зад гърба си. Ингилейф. Добре, че поне беше жива.
— Хайде, Петур — каза Магнъс с равен глас. — По-добре се предай. Няма друг изход. Ела с мен.
Петур се поколеба. После погледна зад себе си, към речната стихия и зъберите над нея. В следващия момент, Петур се обърна и изчезна зад ръба.
Магнъс се приближи до пропастта и погледна надолу. Там имаше нещо като пътечка, или по-скоро стъпалца, които стигаха до една скала, издадена над реката. Магнъс видя, че може да слезе до водата по пътечката и да се качи обратно малко по-нагоре по течението.
Магнъс слезе след Петур. Камъните бяха изключително хлъзгави от водните пръски и беше трудно да се пази равновесие. Петур не внимаваше чак толкова къде стъпва и трупаше преднина. Магнъс осъзна, че щеше да е много по-добре да остане горе. Със сигурност би стигнал преди Петур до мястото, към което се беше прицелил. Но беше твърде късно.
Магнъс се подхлъзна и сграбчи един камък. Под него, реката бързаше към ръба на водопада. Водата имаше зловещ синьо-зелен цвят.
Цвят на смърт.
Магнъс се вкопчи в скалата и остана там задъхан. Видя как Петур прескочи три камъка, само на метър над водата. Възхити се на координацията му.
Но тогава Петур се подхлъзна. Подобно на Магнъс, и той се вкопчи в скалата с една ръка и остана на място. Но за разлика от Магнъс, Петур не успя да намери хватка за другата си ръка. Увисна и се залюля над водата, свил крака, за да не се натопят в реката и течението да го отнесе.
Магнъс скочи на един камък. После на втори. Не можеше да пази равновесие като Петур. Сега се намираше над самата река, на три метра от брега.
Това беше глупаво.
Петур го погледна. Лицето му бе изкривено от усилие да се задържи с една ръка, а голата му глава блестеше от влагата.
Нямаше да издържи още дълго.
Магнъс се обърна. Видя, че Ингилейф нещо вика и ръкомаха от ръба на скалата. Викаше го да се качи при нея. Магнъс не чуваше думите ѝ, но се ориентира по устните: „Остави го!“.
Магнъс се обърна пак към Петур. Ингилейф имаше право. Магнъс видя как човекът, който бе убил четирима, включително и собствения си баща, и който се бе опитал да убие сестра си, се бори за живота си.
Погледите на Петур и Магнъс се срещнаха. Петур разбра, че Магнъс се е отказал да го гони.