Балдур раздаде на всички по един лист с две кратки изречения, напечатани на него. Магнъс не успя да разпознае на какъв език са написани. Дори не можеше да предположи.
— Някой знае ли какъв е този език? — попита Балдур.
Около масата се смръщиха лица и се поклатиха глави. Някой предположи, че може би е финландски; някой друг беше сигурен, че не е. Но Магнъс забеляза, че Арни отново изглежда неспокоен.
— Арни? — подкани го Магнъс.
Арни му хвърли изпепеляващ поглед и преглътна — адамовата му ябълка подскочи.
— Елфски — каза тихичко той.
— Какво? — попита Балдур. — Говори по-силно!
— Езикът може би е елфски. Мисля, че Толкин е създал няколко елфски езика. Този може да е един от тях.
Балдур се хвана за главата и погледна към своя подчинен:
— Нали няма да ми кажеш, че всичко е дело на хулдуфолк, Арни?
Арни посърна. Хулдуфолк или „Скритият народ“ бяха същества, подобни на елфите, които се говореше, че живеят в камъните и скалите из цяла Исландия. Във всекидневен разговор, исландците се гордееха с вярата си в тези същества и всички знаеха как цели магистрали са били прекроявани, за да не се местят камъните, в които те живеят. Балдур не искаше разследването му да се осуети, заради най-немирните създания в исландския фолклор.
— Арни може би е прав — каза Магнъс. — Знаем, че Стив Джъб и Исилдур, който и да е той, са уговаряли някаква сделка с Агнар. Ако им се е налагало да комуникират един с друг по този повод, може да са използвали код. И двамата са фенове на „Властелинът“, така че: какъв по-добър код от елфския?
Балдур сви устни.
— Добре, Арни. Опитай се да намериш човек в Исландия, който говори елфски, и го помоли да преведе тези съобщения.
Балдур огледа хората около масата.
— Щом Стив Джъб не иска да каже, ще трябва сами да разберем кой е този Исилдур. Трябва да се свържем с британската полиция в Йоркшир и да ги питаме дали познават приятелите на Джъб. Също така, трябва да проверим всички барове и ресторанти в Рейкявик, за да разберем дали Джъб се е срещал с някой друг, освен с Агнар. Може би Исилдур е в града — няма как да сме сигурни, без да сме разпитали. Аз отивам да говоря с жената на Агнар. — Балдур раздаде специфични задачи на всички около масата, освен на Магнъс, и срещата приключи.
Магнъс последва инспектора в коридора.
— Имаш ли нещо против да отида с Вигдис да разпитаме сестрата на умрялото момче?
— Не, отивай — каза Балдур.
— Какво ще кажеш към момента? — попита Магнъс.
— Как така какво ще кажа? — Балдур се спря на място.
— Е, хайде де! Сигурно имаш някакво предчувствие!
— Не изключвам никакви варианти. Събирам доказателства, докато те ме насочат към верния извод. Не правите ли така и в Америка?
— Мхм — отвърна Магнъс.
— Ако искаш да помогнеш, намери ми Исилдур.
Глава 7
Ингилейф Асгримсдотир държеше художествена галерия на улица Сколавьордустигур, което бе трудна работа дори за една исландка. Ню Йорк има своето Пето авеню, Лондон има Бонд стрийт, а Рейкявик — Сколавьордустигур. Улицата тръгваше от Лаугавегур, най-шумната търговска улица в града, и стигаше до църквата Халгримскиркя, на върха на хълма. По пътя се редяха магазинчета, направени от дърво и ламарина, където се продаваха материали за рисуване, бижута, дизайнерско облекло и скъпи храни. Но кредитната криза бе оставила своя отпечатък: някои от постройките бяха опразнени, а на прозорците им се виждаха табели „Тил Лейгу“ — „Дава се под наем“.
Вигдис паркира на няколко метра от галерията. Над двамата с Магнъс се извисяваше масивната бетонна кула на църквата. Тя беше проектирана през деветнайсети век. Кулата се поддържаше от две огромни крила, стъпили здраво на земята; изглеждаше като междуконтинентална балистична ракета или пък като космически кораб.
Когато Магнъс слезе от колата, в него почти се блъсна едно русокосо момиче на около двайсет години, облечено в светлозелен пуловер, къса леопардова поличка, което се беше засилило надолу с колелото си. Къде беше пътната полиция?
Вигдис отвори вратата на галерията и Магнъс я последва вътре. Една жена, вероятно Ингилейф Асгримсдотир, говореше с двойка туристи на английски. Вигдис понечи да ги прекъсне, но Магнъс я докосна по ръката:
— Остави я да привърши.
Магнъс и Вигдис огледаха предметите за продан в галерията, както и самата Ингилейф. Тя беше слаба, с руса коса на бретон и конска опашка. Усмивката ѝ бе широка и се появяваше светкавично под високите ѝ скули. Тя използваше тази усмивка с голям успех върху клиентите. Английската двойка първоначално искаше да купи малък свещник, направен от червена лава, но в крайна сметка си тръгнаха с голяма стъклена ваза и абстрактна картина, изобразяваща Рейкявик, Еся и хоризонтални пластове сиви облаци. Похарчиха десетки хиляди крони.