Но ФБР още не разполагаше с достатъчно доказателства срещу Сото. И той все още беше на свобода.
— Щом гардът ти е паднал веднъж, може да се случи пак — каза Уилямс. — Ако не направим нещо, до две седмици си труп. Твоята кожа искат и ще се докопат до нея.
— Не разбирам защо искат да ме убият — отвърна Магнъс. — Да, моите показания ще вкарат Лийнахан на топло, но аз нямам никакви доказателства срещу Сото или доминиканците. А и казвате, че Лийнахан отказва да съдейства.
— Федералните смятат, че са разкрили играта на Лийнахан. Той със сигурност не иска да се озове в някой строго охраняван затвор, пълен с осъдени убийци — никое ченге не би искало това. Би предпочел да умре. Но без твоите показания, ще го освободят. Предполагаме, че Лийнахан е дал ултиматум на доминиканците: да се отърват от теб, или той ще натопи и тях. Ако не той, приятелчето му Монтоя ще го направи. Ако ти умреш, Лийнахан и другите двама ще излязат на свобода, а операциите на Сото ще си продължат, все едно нищо не е било. Но ако доживееш до делото и свидетелстваш, Лийнахан ще сключи сделка с ФБР, а Сото и хората му ще трябва да си затворят сергията и да се приберат в Доминиканската Република. Ако не ги спипаме преди това.
Уилямс погледна Магнъс право в очите.
— Ето защо трябва да измислим какво да правим с теб.
Магнъс знаеше, че Уилямс е прав. Но програмата за защита на свидетели означаваше нов живот с ново име, някъде на другия край на страната. Магнъс не искаше това.
— Имате ли предложения? — попита той.
— В интерес на истината, имам — Уилямс се усмихна. — Ти си исландски гражданин, нали?
— Да. И американски. С двойно съм.
— Говориш ли езика?
— Горе-долу. Говорех го като малък. С баща ми се преселихме тук, когато бях на дванайсет. Но не съм говорил на исландски, откакто той умря.
— Кога беше това?
— Когато бях на двайсет.
Уилямс замълча, за да изрази съчувствието си.
— Е, със сигурност го говориш по-добре от всички нас.
— Да, предполагам. Защо?
— Един стар приятел от нюйоркската полиция ми се обади преди два месеца. Чул, че сред подчинените ми има човек, говорещ исландски. Точно се беше срещнал с Комисаря на Исландската Национална Полиция, който искал от Ню Йорк да му пратят свой детектив като съветник. Не държал да е старши офицер, а да има опит с големия набор от престъпления, които нашата велика страна предлага. Явно в Исландия не стават много убийства, или поне до скоро е било така. Естествено, ако този детектив случайно говори и исландски, толкова по-добре.
— Никой не ми е предлагал нещо такова — каза Магнъс.
Уилямс се усмихна.
— Никой, не.
— А защо?
— Причината да не ти кажа тогава и да ти кажа сега е една и съща: ти си един от най-кадърните ми детективи и не искам да те загубя. Въпросът е, че сега предпочитам да си жив в някое иглу в Исландия, отколкото мъртъв на някой тротоар в Бостън.
Магнъс отдавна се бе отказал да информира хората, че в Исландия няма иглута. Няма и ескимоси. А бели мечки — изключително рядко. Последното му пътуване до Исландия беше точно след смъртта на баща му. Магнъс имаше сериозни съмнения дали ще е добре да се върне, но в този момент този вариант беше най-малкото зло.
— Обадих се на исландския комисар преди час. Все още си търсят съветник. Много се развълнува, когато разбра, че може да му изпратят детектив, който говори езика им. Е, какво ще кажеш?
Магнъс нямаше избор.
— Съгласен съм — отговори Магнъс. — Но при едно условие.
Уилямс се намръщи.
— А то е?
— Приятелката ми да дойде с мен.
Магнъс бе виждал Колби ядосана, но никога чак толкова.
— Откъде накъде си изпращаш горилите да ме отвличат!? Това някакъв майтап ли е!? Някакъв странен романтичен жест, който ще ме накара да се събера отново с теб!? Защото ако е това, да знаеш, че няма да ти мине номерът! Така че кажи на тези мъже да ме върнат в офиса!
Бяха на задната седалка на един микробус на ФБР, паркиран пред крайпътен ресторант. Двама агенти бяха минали през офиса на компанията за медицинска апаратура, в която Колби работеше, и я бяха отвели. Сега те си говореха на петдесетина метра от микробуса с агентите, докарали Магнъс.
— Пак се опитаха да ме убият — каза Магнъс. — Този път почти успяха.