Радвам се, че книгата, която ти изпратих, ти е харесала. Наскоро започнах продължение на историята за хобитите в Средната земя и първата глава е готова. Казва се „Един дългоочакван празник“ и съм доволен от нея. Но подозирам, че този том ще бъде много по-мрачен от първия, по-сериозен. Търся начини да свържа двете истории. Мисля, че ти ми предостави такава връзка.
Моля те да ми простиш, ако заема някои идеи от твоята сага. Обещавам ти, че ще продължа да уважавам решението на семейството ти да пази сагата в тайна, както правите от стотици години. Ако имаш възражения, моля те, пиши.
С най-добри пожелания,
Дж. Р. Р. Толкин
Сърцето на Магнъс биеше лудо. Писмото би удвоило, дори утроило цената на сагата. Това беше поразително откритие — ключът към една от най-популярните легенди на двайсети век.
Някой богат фен на „Властелинът на пръстените“ би платил цяло състояние за тези два документа.
Или би убил за тях.
Магнъс бе прочел първите две глави от „Властелинът“ предишната вечер. Първата наистина бе озаглавена „Един дългоочакван празник“ и разказваше за сто и единайсетия рожден ден на Билбо Бегинс: радостно празненство, изпълнено с хобити, храна и фойерверки, на края на което Билбо си слага вълшебния пръстен и изчезва. Във втора глава, „Сянката на миналото“, магьосникът Гандалф се завръща в графството, за да разкаже на племенника на Билбо, Фродо, за странните зли сили, вселили се в пръстена, както и да му заръча да го унищожи в Съдбовната планина.
Явно беше, че Сагата за Гаукур бе връзката между двете глави.
— Може ли да видя? — попита Арни.
Магнъс издиша — дори не бе усетил, че е задържал дъха си. Подаде писмото на Арни.
— Показа ли го на Агнар?
Ингилейф кимна.
Дори му го оставих за няколко дни. Искаше всякакви документи, които биха доказали автентичността на сагата. Остана доволен от писмото. Беше убеден, че то ще вдигне цената.
— Има си хас! Значи Хьогни Исилдссон е бил дядо ти?
— Точно така. Неговият баща, Исилдур, отворил мебелен магазин в Рейкявик в края на деветнайсети век. Тогава, както и сега, много исландци заминавали да учат в чужбина и през 1923-та Хьогни отишъл в университета в Лийдс, Англия, където учил староанглийски при Дж. Р. Р. Толкин.
— Дядо ми бил силно впечатлен от Толкин, той го вдъхновявал. Спомням си как ми разказваше за него — Ингилейф се усмихна. — Толкин не бил много по-възрастен от дядо ми, нямал четирийсет години, но явно в излъчването му имало нещо старомодно. Сякаш живеел в епохата преди индустриализацията, преди появата на големите градове, пушека и картечниците. С дядо ми продължили да си пишат от време на време, докато Толкин бил жив. Дядо ми дори уредил една от племенниците си да работи за Толкин в Оксфорд като детегледачка.
— Щеше да е много по-добре, ако ми беше показала това още при първата ни среща — каза Магнъс.
— Да, знам — отговори Ингилейф. — И съжалявам.
— Едното съжаление не променя нещата. — Магнъс я погледна право в очите. — Имаш ли някаква представа защо Агнар е бил убит?
Този път тя устоя на погледа му.
— Не. Реших, че тези неща не са свързани със смъртта му и затова не сметнах за необходимо да ти ги казвам. Не знам дали имат нещо общо с убийството. — Тя въздъхна. — Не ми е работа да предполагам, но не е ли вероятно хората, за които ми каза, да са искали да вземат сагата, без да плащат на Агнар?
— Освен ако не си го убила ти — каза Магнъс.
— И защо да го правя? — Ингилейф го изгледа предизвикателно.
— За да му затвориш устата. Ти сама каза, че си искала да отмениш продажбата на сагата и той те е заплашил, че ще издаде тайната.
— Да, но не бих го убила заради това. Не бих убила никого по никаква причина.
Магнъс я изгледа продължително.
— Може би — каза той. — Ще поддържаме връзка.
Глава 14
Магнъс тежко стовари сто и двайсетте страници на Сагата за Гаукур върху бюрото на Балдур.
— Какво е това — попита Балдур, гледайки Магнъс свирепо.
— Причината Стив Джъб да убие Агнар.
— Как така?