Неделната служба сигурно бе приключила. Три коли бяха паркирани на чакъла пред църквата. Две от тях потеглиха, когато Вигдис пристигна. Пред входа имаше две фигури — едната много едра, а другата много дребна — които водеха задълбочен разговор. Това бяха пасторът на Хруни и една от неговите енориаши.
Вигдис изчака, докато разговорът приключи и старата дама, силно изчервена, замина с колата си.
Пасторът се обърна към Вигдис. Беше като исполин, с гъста черна брада и тъмна, прошарена коса. За момент тя изпита страх от ръста и мощта на този човек, но се успокои при вида на бялата му якичка. Рунтавите му вежди се повдигнаха. Вигдис бе свикнала с това.
— Вигдис Аударсдотир от полицията в Рейкявик, — представи се тя.
— Сериозно? — каза мъжът с плътен глас.
Вигдис въздъхна и извади полицейската си карта. Пасторът я разгледа внимателно.
— Може ли да поговорим? — попита тя.
— Разбира се — каза пасторът. — Заповядай в къщата. — Той въведе Вигдис в дома си и двамата влязоха в кабинета му, отрупан с книги и документация. — Моля, седни. Мога ли да ти предложа чаша кафе, дете мое?
— Не съм дете — каза Вигдис. — Аз съм полицейски служител. Но да, благодаря.
Вигдис премести купчина пожълтели списания от диванчето на пода, за да си освободи място. Докато чакаше пасторът да се върне, разгледа кабинета му. Върху голямото бюро бяха разтворени няколко тома, а стените бяха почти напълно скрити от рафтове с книги. Празнините бяха запълнени с различни сцени от историята на Исландия: мъж на гърба на риба или кит в морето; разпадаща се църква — без съмнение църквата в Хруни; и три или четири гравюри на изригващия вулкан Хекла.
През прозореца се виждаше съвременната църква на Хруни: бяло-червена и нова-новеничка, разположена сред древни гробове и най-различни дървета.
Пасторът се върна с две чаши кафе и се намести в едно старо кресло, което изскърца под тежестта му.
— С какво мога да ти бъда полезен, мила моя? — Гласът му бе дълбок и той се усмихваше, но дълбоките му тъмни очи я гледаха заплашително.
— Разследваме смъртта на професор Агнар Харалдссон. Беше убит в четвъртък.
— Четох във вестниците.
— Познаваше ли Агнар?
— Не, изобщо. Тогава го видях за първи път.
— И за какво искаше да говори с теб?
— За Саймундур Мъдрия.
Вигдис знаеше това име, макар в училище историята да не беше любимият ѝ предмет. Саймундур бил известен средновековен историк и писател. Вигдис се сети, че мъжът на гърба на тюлена в картината на стената най-вероятно е той.
— Какво за него?
Пасторът не отговори веднага. Тъмните му очи преценяваха Вигдис и тя се почувства неудобно. Това не беше обичайното неудобство, което изпитваше, когато исландците я зяпаха, защото е чернокожа. С него Вигдис бе свикнала. Но сега беше различно. Започна да съжалява, че не е взела някой колега със себе си за компания.
Но Вигдис бе попадала под взора на всякакви особняци. Нямаше да позволи на един свещеник да я разклати.
— Вярваш ли в Бог, дете мое?
Вигдис не беше подготвена за този въпрос, но реши в никакъв случай да не издава изненадата си.
— Това няма връзка с разследването — каза тя. Не искаше да оставя този човек да води разговора.
Пасторът се засмя.
— Винаги се чудя защо всички държавни служители отбягват този простичък въпрос. Сякаш ги е срам да признаят, че вярват. Или че не вярват. Ти от кои си?
— Аз съм полицай. Аз ще задавам въпросите — каза Вигдис.
— Права си, това не е пряко свързано с разследването. Но ще те питам нещо друго: Вярваш ли в дявола, Вигдис?
Въпреки нежеланието си, Вигдис му отговори:
— Не.
— Това ме изненадва. Мислех, че хората от твоя бранш се осланят на идеята, че дяволът съществува.
— Ако има нещо суеверно в мен, това е исландската ми половина — каза Вигдис.
Прозвуча дълбок гърлен грохот — пасторът се разсмя.
— Сигурно е така. Но това не е суеверие, а нещо повече. Хората в Исландия вярват по различен начин от хората в другите страни. Няма как да е иначе. Ние виждаме доброто и злото, насилието и мира навсякъде около себе си. И не само ги виждаме, но можем да ги чуем, помиришем, дори да ги усетим. Нищо не може да се сравни с красотата на слънчевата светлина, отразена в ледника през летен ден, или с тишината на фиордите по изгрев. Но като народ, ние сме изпитвали и ужаса на вулканични изригвания и земетресения, страха да не се загубим в снежна виелица, празнотата на полетата от лава. Тук дори мирише на сяра.
— Но дори в най-голите полета, ние забелязваме първите малки признаци на живот сред тази пустош от лед и пепел. Мъхове се впиват в лавата и за няколко хилядолетия я превръщат в плодородна почва. Тук можем да наблюдаваме как е бил сътворен светът. — Пасторът се усмихна. — Бог е тук. Както и дяволът.