Проблемът беше, че е загубеняк. С дипломата си от университета Браун, Магнъс можеше да си намери работа, много по-добра от полицейската, както Колби наскоро бе отбелязала. Но нямаше да го направи. Беше обсебен от работата си да разрешава едно убийство след друго. В много случаи Магнъс бе единственият човек, на когото му пукаше кой кого е застрелял. Тя знаеше, че това е свързано с баща му, но знанието само я убеждаваше, че ще е много трудно да промени Магнъс.
Не трудно. Невъзможно.
Приятелката ѝ Трейси ѝ бе казала, че да се опитваш да промениш приятеля си е пълна загуба на време. А да сключиш брак с цел да промениш съпруга си е още по-лошо. Това просто нямаше да се случи.
Решението му да докладва на шефа си за корумпираното ченге беше последната капка. Да, беше честно и достойно, но беше и тъпо. Бостън вече не беше такова гнездо на корупция, както преди двайсет години, но хората, които се опълчваха срещу установената структура, никога не ставаха част от нея.
В компанията за производство на медицински инструменти, където Колби работеше, хората понякога си затваряха очите, не задаваха въпроси. Налагаше се на всеки, който искаше компанията да преуспее. Нейната работа беше да защитава компанията от правните рискове, свързани с бизнеса, а не да се бори срещу корупцията в нея.
Магнъс никога нямаше да запише право. Сигурно дори нямаше да се издигне повече в полицейската йерархия.
Загубеняк.
Ето защо, когато един елегантен адвокат, с когото бе работила преди година, я срещна в метрото и я покани на кафе, тя се съгласи.
Ето защо и когато й се обади да я покани на вечеря, тя пак каза „да“.
Той се казваше Ричард Рубенстийн. Беше сладък, макар и твърде спретнат за нейния вкус. Евреин, разбира се. Колби го беше проверила в Гугъл и бе разбрала, че току-що е станал пълноправен партньор в собствената си адвокатска кантора в центъра на Бостън. Това не беше много важно, но поне означаваше, че не е загубеняк. И за разлика от почти всички хора около нея, той не познаваше Магнъс, не беше чувал за него и не знаеше, че е имала гадже последните три години.
Днес щеше да се забавлява. Но не с обеците от Магнъс.
Свали ги, смени ги с перлени и излезе в топлата вечер.
Седнал в колата си от другата страна на улицата, Диего я проследи с поглед. Сравни Колби със снимката върху коленете си. Това беше момичето, да.
Съдейки по облеклото ѝ, явно излизаше задълго. Диего щеше да има достатъчно време да се промъкне в сградата и апартамента ѝ, без никой да го види.
Имаше един малък проблем: точно пред входа бе паркирана патрулна кола с един полицай в нея. Но Диего познаваше ченгетата — онзи скоро щеше да огладнее.
И наистина, щом жената се изгуби от поглед, полицаят запали колата и отпраши.
Имаше време да хапне една пица, преди момичето да се върне.
Диего излезе от колата и пресече улицата.
Магнъс се върна пеша до новата си квартира от полицейското управление. Имаше нужда да се раздвижи и да подиша чист въздух. Ако не друго, въздухът в Рейкявик поне беше наистина чист.
Мозъкът му обработваше случилото се през деня. Все още бе рано да се каже, но според професор Мориц, в превода на Сагата за Гаукур нямаше нищо, което да подсказва, че това е фалшификат. На професора явно много му се искаше да вярва, че сагата е автентична, но все пак призна, че ако някой е способен да фалшифицира сага, то това е Агнар.
Което отваряше място за една нова и интересна хипотеза. Може би Стив Джъб някак бе разбрал, че документът, който Агнар е искал да му продаде за толкова много пари, е фалшификат, и бе убил Агнар заради това.
Магнъс все още не беше убеден, че Ингилейф му е казала цялата истина. Но днес му се бе сторила много по-откровена, отколкото при първия им разговор. А и трябваше да си признае, че смесицата от уязвимост и решителност у Ингилейф силно го привличаше.
Усмихна се, когато си спомни един от първите безценни съвети, които получи от детектив О’Мали като новобранец в полицията: „Ако едно момиче има хубав задник, това не означава, че казва истината.“
Нямаше спор, че задникът на Ингилейф е хубав.
Стив Джъб нямаше да им каже нищо, особено ако беше виновен, както Магнъс подозираше. Трябваше да хване самолета до Калифорния и да говори с Исилдур. Щеше да го заплаши с обвинение в съучастничество и да го принуди да пропее. Магнъс знаеше как се прави това.
— Магнус!
Той се намираше на малка уличка, близо до дома на Катрин и доста нагоре по хълма. Обърна се и видя една жена, която му се стори бегло позната и се приближаваше колебливо към него. Беше на около четирийсет години, с къса червеникава коса, кръгло лице и широка усмивка. Макар косата ѝ да беше различен цвят, жената много му заприлича на майка му. Особено тук, толкова близо до къщата, където бе отраснал.