Тя го изгледа продължително с присвити очи.
— Магнус, нали? Магнус Рагнарссон? — попита на английски.
— Сигурбьорг? — налучка Магнъс. Сигурбьорг беше братовчедка му по майчина линия — линията, която се надяваше да избегне в Рейкявик.
Усмивката се разшири.
— Точно така! Помислих си аз, че си ти!
— Как ме позна?
— Видях те да ходиш по улицата и за момент помислих, че виждам баща си. Само дето ти си много по-млад, а пък той е в Канада. Тогава си казах, че трябва да си ти.
— Не сме се виждали от колко, петнайсет години?
— Там някъде. Откакто се върна в Исландия след смъртта на баща си. — Сигурбьорг явно забеляза гримасата на Магнъс. — Помня, че престоят ти тук не беше особено приятен.
— Даже изобщо.
— Съжалявам, че дядо се държа толкова отвратително с теб.
Магнъс кимна.
— Оттогава не съм идвал в Исландия.
— Досега?
— Досега.
— Ела да пием по кафе и да ми разкажеш, а?
Слязоха по хълма до едно модерно кафене на улица Лаугавегур. Сигурбьорг си поръча парче морковена торта заедно с кафето и двамата се настаниха до един сериозен човек, забил поглед в лаптопа си.
— Значи си се върнала от Канада? — попита Магнъс. — Ти не следваше ли там?
— Да, в университета МакГил. Точно бях завършила, когато се видяхме с теб. След това останах тук. Изучих се за адвокат, станах партньор в една кантора тук, омъжих се и родих три деца.
— Поздравления!
— Татко и мама още са в Торонто. Вече са пенсионери, разбира се.
Бащата на Сигурбьорг, чичо Вилхялмур, бе мигрирал в Канада през седемдесетте години и бе работил там като строителен инженер.
— А ти? Не знаех, че си в Исландия. Откога си тук?
— Само от два дена — отговори Магнъс. — Аз пък живея в Бостън. Станах ченге. Детектив в отдел Убийства. Шефът ми получи обаждане, че националният комисар на Исландия иска да му изпратят някой да му помогне с едно разследване. Избраха мен.
— Избраха те? Ти не искаше ли да дойдеш?
— Да кажем, че изпитвах смесени чувства.
— След последното ти идване? — Сигурбьорг кимна. — Сигурно ти е било много тежко. Особено толкова скоро след смъртта на баща ти.
— Тежко беше, да. Бях на двайсет години, вече без родители, и не можех да се преборя с това — пиех, чувствах се самотен… За осем години точно бях започнал да свиквам с щатите и изведнъж пак се чувствах като в чужда страна.
— Знам как е — каза Сигурбьорг. — Родена съм в Канада, нашите са исландци, а аз живея тук. Понякога си мисля, че всяка държава е чужда за мен. Не е честно, нали?
Магнъс погледна Сигурбьорг. Очакваше го да заговори. Тя беше единственият член на семейството, който бе проявил малко съчувствие към него през онези кошмарни два дена. Нея чувстваше най-близка, може би заради общия им опит в Северна Америка, а може би просто защото се бе отнесла с него като с нормално човешко същество.
Магнъс искаше да поговори с нея.
— Имах нужда от семейство, не само от брат си Оли. Всички исландци изпитват тази потребност. За американците може да е нормално да прекарват цял живот сами, но не и за мен. Бях живял няколко години с дядо и баба и си мислех, че ще ме вземат пак, след това, което се бе случило. Мислех си, че са длъжни да го направят. А те ме отблъснаха. Дори нещо повече: накараха ме да се чувствам сякаш аз съм виновен за смъртта на мама.
Лицето на Магнъс стана сериозно.
— Дядо каза, че татко е бил най-злият човек, когото познава и че се радва, че е умрял. Това отвори старата рана от периода точно преди татко да ме вземе в Америка. Тръгнах си с радост от Исландия и се заклех никога повече да не се връщам.
— А ето, че си тук — каза Сигурбьорг. — Харесва ли ти?
— Да — отговори Магнъс. — Мисля, че да.
— Но взе, че срещна мен.
Магнъс се усмихна.
— Не съм забравил твоето съчувствие в момент, когато всички други ме мразеха. Благодаря ти за това. Но ще те помоля нещо: не им казвай, че съм тук.
— О, те вече нищо не могат да ти направят. Дядо е на осемдесет и пет години, а и баба не е първа младост.
— Съмнявам се старостта да ги е очовечила.
Сигурбьорг се усмихна.
— И с право.
— А доколкото си спомням, останалите роднини също бяха толкова враждебни.
— Ще го преживеят — каза Сигурбьорг. — Мина много време.
— Не разбирам защо бяха толкова побеснели — продължи Магнъс. — Знам, че баща ми е напуснал мама, но тя е превърнала живота му в ад. Тя беше алкохоличка, нали си спомняш?