Още не можеше да повярва, че е постъпил толкова глупаво — беше се оставил да го примамят в онази задънена уличка. След престрелката Магнъс бе разпитан надълго и широко от двама детективи от Отдела за Балистично Разследване. Беше им казано, че ще имат само един шанс да говорят с него, така че се бяха постарали, обръщайки специално внимание на решението му да дръпне спусъка при положение, че в огневата му линия е имало невинен цивилен.
Магнъс не съжаляваше за решението си. Той бе предпочел да избегне сигурната смърт при минимален риск да нарани онази жена. Но даде на детективите по-убедителен отговор: ако бяха успели да го застрелят, най-вероятно щяха да убият и жената, станала свидетел на престъплението. Момчетата от Балистично Разследване много харесаха тази идея и специално не го попитаха дали това му е хрумнало преди или след като е дръпнал спусъка. Вършеха си работата изрядно, но и бяха на негова страна.
Това беше вторият случай, в който Магнъс стреля и убива някого, докато е на смяна. След първия, когато още беше новак в патрулна кола, сложил униформата два месеца по-рано, седмици наред чувството за вина не му даваше покой.
Този път Магнъс просто бе щастлив, че е оцелял.
— Жалко, че не са успели! — процеди Колби. Две червени гневни петна горяха на бузите ѝ; кафявите ѝ очи блестяха от ярост. Беше стиснала устни. След малко намести тъмен къдрав кичур зад ухото си с добре познат на Магнъс жест.
— Извинявай, това беше грубо. Но тази история няма нищо общо с мен. И не искам да има, това е цялата работа.
— Но ти вече си замесена, Колби.
— Как така!?
— Шефът иска да замина. Извън Бостън. Смята, че доминиканците няма да се спрат, докато не ме очистят.
— Идеята не е лоша.
Магнъс пое дълбоко въздух.
— Искам да дойдеш с мен.
Изражението на Колби беше смесица от шок и презрение.
— Ти добре ли си!?
— Така ще си в безопасност. Ако аз замина, може да подгонят теб.
— Ами работата ми? Какво ще стане с нея, по дяволите!?
— Ще трябва да я зарежеш. Само за няколко месеца, до делото.
— Значи познах от първи път. Това е някакъв странен начин да ме върнеш в живота си.
— Не — каза Магнъс. — Но ще се притеснявам за теб, ако останеш тук.
Колби прехапа устна. Една сълза се спусна по бузата.
— И къде отиваме?
— Съжалявам, не мога да ти кажа, преди да се съгласиш.
— Ще ми хареса ли? — погледна го тя.
Той поклати глава.
— Едва ли. — Бяха си говорили за Исландия много пъти, докато бяха заедно, но Колби продължаваше да гледа с недоверие на тази страна, на вулканите ѝ и лошото ѝ време.
— Исландия, нали?
Магнъс само сви рамене.
— Остави ме да помисля малко. — Колби се обърна на другата страна и зарея поглед към паркинга. Едно закръглено четиричленно семейство се дотъркаля до колата си. В ръцете им имаше кутии сладолед, а лицата им грееха от сладко нетърпение.
Магнъс чакаше.
Колби се обърна към него и го погледна право в очите.
— Искаш ли да се оженим?
Магнъс отвърна на погледа ѝ. Не можеше да повярва, че въпросът е сериозен. Но Колби не се шегуваше.
— Е?
— Не знам — поколеба се Магнъс. — Можем да го обсъдим…
— Не! Не искам да го обсъждаме! Обсъждахме го месеци наред! Хайде да го решим! Ти искаш да оставя всичко и да замина с теб. Добре. Ще го направя. Ако се оженим.
— Не е това начинът да се взима такова решение.
— Как така? Ти обичаш ли ме?
— Разбира се, че те обичам — отговори Магнъс.
— Тогава хайде да се оженим! Ще отидем в Исландия и ще живеем щастливо до края на дните си.
— В момента не мислиш трезво — каза Магнъс. — Ядосана си.
— Ядосана и още как! Караш ме да посветя живота си на теб, да замина, и аз ще го направя, ако и ти се посветиш на мен. Хайде, Магнъс, време е да решиш.
Магнъс пое дълбоко въздух. Видя как семейството се качва в колата си, която приклекна под тежестта им. Минаха покрай другата кола на ФБР, която бе докарала Колби.
— Искам да дойдеш с мен, заради собствената си безопасност — каза той.
— Значи ми казваш „не“? — Очите ѝ се впиха в неговите. Колби беше решителна жена: едно от нещата, които Магнъс харесваше в нея, но никога не я бе виждал толкова твърдо решена за нещо. — Не?
Магнъс поклати глава:
— Не.
Колби сви устни и посегна към дръжката на вратата.
— Добре. Няма какво повече да си кажем. Връщам се на работа.
Магнъс я хвана за ръката.
— Колби, моля те!
— Махни си ръцете от мен! — извика Колби и отвори вратата. Отиде с бърза походка до четиримата агенти около другата кола и нещо им каза. След минута колата вече я нямаше.
Двама от агентите се върнаха до микробуса и се качиха.