— Ти си просто един упорит исландски пияница, така ли?
С големи усилия Магнъс успя да фокусира поглед върху червеното лице на полицейския комисар пред себе си. Устата му бе суха, главата му пулсираше, а стомахът къркореше.
— Съжалявам, сър. — Магнъс наричаше „сър“ всички висшестоящи. Майната му на исландския етикет!
— Често ли се случва? Веднъж седмично, или целуваш бутилката всеки ден? Това не го пишеше в досието ти. Нарушаваш по някое правило от време на време, но никога не си се появявал пиян на работа.
— Така е, сър. От години не се бях напивал така.
— А защо го направи?
— Не знам — каза Магнъс. — Казаха ми лоша вест. Семейни проблеми. Няма да се повтори.
— Надявам се — отвърна комисарят. — Имам важна задача за теб, но за да я изпълниш, колегите ти тук трябва да те уважават. А ти само за три дни успя да станеш за смях!
Нощта му се губеше, но Магнъс си спомняше смеха. Дежурният полицай бе чул за новия тарикат, пристигнал от Америка, и му се стори изключително забавно, че вече е попаднал в килията за изтрезняване. Радостта му бе споделена и от патрулните полицаи, които бяха прибрали Магнъс. Както и от хората, приключващи смяна. И от новата смяна.
Проявиха достатъчно човечност да го закарат до квартирата му. В колата Магнъс бе заспал, но смътно си спомняше как Катрин го съблича и го слага да си легне.
Събуди се след няколко часа с ужасен главобол, пресъхнала уста и препълнен мехур. Довлачи се до полицейската централа към десет часа. Докато отиваше към бюрото си, чу другите детективи да си шушукат и да се подсмиват. Минута по-късно Балдур му каза, с ехидна усмивчица, че Голямата Сьомга го вика в кабинета си.
— Съжалявам, че ви разочаровах, господин Комисар — повтори Магнъс. — Оценявам това, което правите за мен, и съм сигурен, че ще ви бъда от полза.
Комисарят изсумтя.
— Торкел смята, че вършиш добра работа. Как върви разследването на убийството? Разбрах, че сте открили сагата. Истинска ли е?
— Възможно е, но още не знаем със сигурност. Изглежда англичанинът Стив Джъб се е опитвал да я купи от Агнар. Възникнал е проблем, спречкали са се и Джъб го е убил.
— Той все още ли мълчи?
— Да. Но има един човек, Лорънс Фелдман, известен в интернет с прякора си Исилдур, който явно е финансирал сделката. Знаем къде живее. Ако го натисна малко, ще пропее.
— Е какво чакаш?
— Той е в Калифорния. Балдур на ме пуска.
Комисарят кимна.
— Днес ще можеш ли да работиш, или ще боледуваш?
Магнъс се досещаше, че това не е мил въпрос от загрижен началник, а директна проверка на неговата отдаденост към работата.
— Днес съм на линия.
— Добре. И това да не се повтаря! Иначе те пращам обратно в Бостън и не ми пука кой е по петите ти.
Ингилейф наблюдаваше как професор Мориц внимателно отнася плика с парчетата от стария пергамент към колата си, а една негова колежка прибра по-обемистото копие от седемнайсети век. Двама униформени полицаи и младият детектив на име Арни се суетяха наоколо.
Тя очакваше да ѝ олекне, когато се отърве от сагата, но това не се случи. Ингилейф се давеше в чувство за вина.
Тайната, която семейството бе пазило в продължение на векове, в момента изчезваше през входната ѝ врата. Беше невероятно, че са успели да я опазят толкова дълго време. Ингилейф си представяше как предшествениците ѝ, сгушени около огъня в селската си къща, четат сагата отново и отново през дългите зимни нощи. Сигурно е било много трудно да опазят сагата от зетьове, снахи, братовчеди и съседи. Но бяха успели. И не я бяха продали. През последните три века, животът на фермерите в Исландия е бил извънредно труден. Но дори в моменти на непоносим недоимък и глад, те не бяха избрали по-лесния път. А са се нуждаели от пари повече от нея.
Какво право имаше тя да продава сагата?
Брат ѝ Петур бе прав, когато я посъветва да не я продава. А той ненавиждаше сагата най-много от всички.
Огледа се из галерията. Стоките на витрината — вазите, чантите от рибешка кожа, свещниците и картините — бяха много хубави, но наистина ли си заслужаваха?
Полицаите казаха, че искат сагата като доказателство. Щяха да я пазят в тайна до приключване на разследването. Но рано или късно всички щяха да чуят за нея. Не само в Исландия, а по целия свят. Феновете на Толкин от Америка, Англия и изобщо цяла Европа щяха да се нахвърлят върху тази творба. По всяка улица щяха да заблестят гръмки реклами.
В крайна сметка, вероятно щяха да ѝ позволят да продаде сагата. От публично оповестена сделка щяха да паднат много пари, стига исландското правителство да не успееше някак да конфискува сагата. Ако Ингилейф успееше да закрепи галерията още няколко месеца, вероятно нямаше да стигне до фалит.