Първият имейл беше до шефа ѝ: че няма да отиде на работа и че не може да му обясни защо, но да не се притеснява. Вторият бе до майка ѝ, с почти същото съдържание. Беше невъзможно да убеди майка си, че няма нищо страшно, затова и не опита.
Третият имейл беше до Магнъс.
Глава 17
Полицейската централа беше на десетина минути пеша от резиденцията Хьофди, където Ингилейф се бе разбрала с Магнъс да се срещнат. Чувстваше се малко по-добре след наденичката, която си купи от автогарата на връщане от кабинета на Комисаря, но главата му все още не се беше избистрила.
Чувстваше се и глупав. Извинението му пред Комисаря на националната полиция беше искрено; Магнъс оценяваше всичко, което човекът бе направил за него, но го разочарова. Другите детективи първоначално гледаха Магнъс със страхопочитание, а сега вече го имаха за пълен смешник. Недобро начало.
Магнъс беше уплашен. Алкохолизмът е наследствен и ако за него съществуваше ген, Магнъс го имаше. В университета се бе разминал на косъм. Новината за аферата на баща му го жегна много дълбоко. Дори сега, когато ушите му пищяха след снощната му глупост, част от него се изкушаваше да свърне към Гранд Рок и да си вземе една бира. А после и още една. Това, разбира се, би развалило всичко. Добра причина, за да го направи.
Тези мисли бяха опасни. Магнъс трябваше някак да се абстрахира от това, което му каза Сигурбьорг.
Един вариант беше да се посвети изцяло на разследването. Почуди се за какво ли иска Ингилейф да говори с него. Звучеше напрегната по телефона.
Магнъс не й вярваше. Колкото повече мислеше за това, толкова по-вероятно му се струваше сагата да е фалшификат, направен от Агнар. Ингилейф бе негов съучастник, за достоверност. Връзката между тях може би още продължаваше, независимо от балерината-студентка на Агнар.
Резиденцията Хьофди стоеше самотна на затревена площ между две натоварени улици, успоредни на брега. Една фигура бе приседнала на ниския зид до бялата сграда.
— Благодаря, че дойде — каза Ингилейф.
— Няма проблем — отговори Магнъс. — Нали затова ти дадох номера си?
Магнъс седна до Ингилейф на зида. Гледаха към залива. Бризът търкаляше малки облачета по бледосиньото небе, а сенките им се плъзгаха по блещукащата сива вода. В далечината, като бяло петно над океана, се мержелееше ледникът на полуостров Снаефелснес.
Ингилейф беше напрегната. Седеше изправена на зида, а бръчките по умисленото ѝ чело подчертаваха белега над веждата ѝ. Приличаше на много момичета в Рейкявик: слаба, руса, с високи скули. Но и се различаваше от тях. Беше решителна и целеустремена. Въпреки всички неща, които очевидно я тревожеха, тя знаеше какво иска и щеше да го постигне. На Магнъс това му харесваше. Ингилейф явно се двоумеше дали да му каже нещо.
Той седеше и мълчеше. Чакаше. Забеляза малък белег и на лявата ѝ буза. Не го бе видял преди това.
В крайна сметка, тя отвори уста. Все някой трябваше да го направи.
— Знаеш ли, че тази сграда е обитавана от дух?
— Резиденцията Хьофди ли? — Магнъс погледна зад гърба си към елегантната бяла постройка.
— Да. Духът на девойка, която се отровила, след като я обвинили в кръвосмешение с брат ѝ. Местните се страхували от нея.
— Исландците вземат духовете много на сериозно — каза Магнъс.
— Не само исландците. Резиденцията е била британско консулство. Консулът бил толкова уплашен, че помолил британското външно министерство да смени адреса на консулството. Казват, че девойката продължава да светва и гаси лампите в къщата. — Ингилейф въздъхна. — Много ми е мъчно за нея.
Магнъс долови потрепване в гласа ѝ. Странно. Повечето духове бяха страдали приживе, но все пак…
— За това ли искаше да поговорим? — попита я той. — Да проверя ли какво става? Лампите не светят в момента.
— А, не — тихо отговори тя. — Просто исках да разбера как върви разследването.
— Напредваме — каза Магнъс. — Трябва да стигнем до съучастника на Стив Джъб. И още не сме проверили дали сагата е автентична.
— О, автентична е.
— Така ли? А не е ли хитроумна измама, замислена от Агнар? Затова ли са го убили? Стив Джъб е разбрал, че са го преметнали.
Ингилейф се разсмя. Напрежението сякаш изтече от тялото ѝ. Магнъс я изчака да се успокои.
— Е? — попита той.
— Де да беше! — каза тя. — Разбирам защо мислиш така. Но аз съм сигурна, че сагата е истинска. Тя превърна живота на целия ми род в ад.