— Ти така казваш.
— Не ми ли вярваш?
— Не — отговори Магнъс. — Откакто се познаваме, не спираш да ме лъжеш.
Усмивката изчезна. Ингилейф въздъхна.
— Така е, да. И разбирам твоята гледна точка — не можеш да си сигурен, че сагата е истинска. Но вашите лаборанти ще ѝ направят тестове, въглерод-14 или както се казваше, и ще разберат колко е стар пергаментът. Ще проверят и копието от седемнайсети век.
— Може би — каза Магнъс.
Ингилейф го погледна право в очите. Магнъс се притесни за момент, но устоя на погледа.
— Искам да ти покажа нещо — каза тя.
Изрови от чантата си пожълтяващ пощенски плик.
Даде го на Магнъс. Английска марка — същият крал, същият почерк.
— Ето за това те повиках. Трябваше да ти го покажа още вчера, но не го направих.
Магнъс отвори плика. Вътре имаше един лист от тетрадка.
Оксфорд
12 октомври 1948
Драги Исилдссон,
Благодаря ти за изключителното писмо. Каква поразителна история! Най-силно ме впечатли моментът с руническия надпис „Пръстенът на Андвари“. Тези исландски саги са пълни с изненади! Толкова са реалистични, а учените гледат на тях като на измислица. Но ето че пръстенът от Сагата за Гаукур наистина съществува и то от хиляда години! След като остатъците от чифлика на Гаукур бяха открити под цялата тази пепел, аз вече съм убеден, че историята е достоверна.
Много ми се иска да видя пръстена, да го подържа, да го докосна. Но мисля, че си постъпил правилно, като си го скрил отново. В противен случай, трябваше ти лично да го хвърлиш в пастта на Хекла! Би било нередно злите магически сили на пръстена да се подлагат на научни опити. И не се тревожи, на никого няма да кажа за твоята находка.
Най-накрая завърших „Властелинът на пръстените“ след дванайсет години тежка работа. Книгата е огромна, поне 1200 страници, и съм много доволен от нея. Трудно ще е да я отпечатат при тази криза с хартията, но издателите ми са оптимисти. Когато книгата излезе, както се надявам, че ще стане, ще ти изпратя едно копие.
С най-добри пожелания,
Дж. Р. Р. Толкин
— Тук пише, че дядо ти е намерил пръстена — каза Магнъс.
Ингилейф кимна.
— Така пише, да.
Магнъс поклати глава.
— Това е невероятно.
— Напротив. — Ингилейф въздъхна. — Това обяснява всичко.
— Какво толкова обяснява?
— Манията на баща ми. Как е умрял.
— За какво говориш?
Ингилейф се загледа към океана. Магнъс наблюдаваше лицето ѝ: явно се мъчеше да надвие емоциите си. Когато тя се обърна към него, в очите ѝ проблясваха сълзи.
— Нали ти казах, че баща ми умря, когато бях на дванайсет години?
— Да.
— Той търсеше пръстена. Винаги ми се е струвало абсурдно образован човек да вярва, че пръстенът още съществува. Но той не вярваше, а знаеше. Сигурно неговият баща му е казал.
— Но без да опише къде точно е скрит, така ли?
— Точно. Баща ми започна да го търси веднага след смъртта на дядо. Предполагам, че дядо му е забранил, но татко тършуваше с дни из долината на Тьорса, независимо от времето. И един ден просто не се върна.
Ингилейф прехапа устна.
— Кога намери писмото? — попита Магнъс.
— Съвсем наскоро. След като се свързах с Агнар. Вече разполагаше с първото писмо от Толкин, от 1938-ма, което ти показах вчера. Но ме попита дали няма и други доказателства и аз се върнах във Флудир и прерових документите на татко. Намерих няколко писма от Толкин до дядо. Това е едно от тях.
— Каза ли на Агнар?
— Да.
— Сигурно се е развълнувал.
— Веднага дойде във Флудир да ме види. Мен и писмото.
Магнъс извади тефтерчето си.
— Кой ден беше това?
— Миналата неделя. — Ингилейф набързо пресметна датите. — Деветнайсети.
— Четири дни преди да го убият — каза Магнъс. Сети се за имейла от Агнар до Джъб, в който професорът пишеше, че е намерил и нещо друго. Както и за съобщението от Джъб до Исилдур с подобно съдържание. Явно беше нещо ценно. Може би пръстенът?
— Имаш ли представа къде е пръстенът?
Ингилейф поклати глава.
— Не. В сагата пише, че пръстенът е скрит под главата на някакво куче. Тук е пълно със скални образувания, които приличат на кучета, ако ги погледнеш под определен ъгъл. Това търсеше баща ми. Предполагам, че дядо е намерил пещерата, а татко — не.
— Ами Агнар? Той не знаеше ли къде може да е пръстенът?
— Не. Попита ме, естествено. Беше много настъпателен. Казах му да си върви.