— Значи, доколкото ти е известно, пръстенът все още е скрит в незнайна пещера?
— Мисля, че да — каза Ингилейф. — Но ти пак не ми вярваш, нали?
Магнъс огледа подредения почерк на писмото. Изглеждаше истинско. Разбира се, ако го беше правил талантлив фалшификатор, така и трябваше да изглежда. Погледна към Ингилейф. Май този път говореше истината, въпреки неуспешните ѝ опити да го излъже при двата им разговора досега. А може би се бе преструвала на неизпечена лъжкиня, за да може Магнъс да ѝ повярва сега, но с такъв номер можеше да се справи само много опитна и хитра актриса.
Можеше ли Магнъс да повярва, че пръстенът от Сагата за Гаукур наистина е оцелял?
Тази мисъл го изкушаваше. Учените водеха горещи спорове относно историческата достоверност на исландските саги. Повечето от героите и случките в тях не бяха измислица, но пък имаше и пасажи, които явно бяха плод на нечие въображение. Когато Магнъс четеше сагите, прозаичният им стил и реалистичните им персонажи го караха да забрави, че това са митове и да се чувства сякаш се намира в средновековна Исландия.
Детективът в него устоя на това изкушение. Първо, Магнъс не беше сигурен дали сагата изобщо е истинска. Дори и да беше, може би пръстенът беше измислица. Ако наистина бе имало такъв златен пръстен, той вероятно бе погребан под тонове пепел, или пък отдавна намерен и продаден от някой беден пастир. Разказът на Ингилейф не звучеше правдоподобно. Но нямаше смисъл да се спекулира. Беше без значение какво мисли Магнъс; единственото важно нещо беше какво са вярвали Агнар, Стив Джъб и Исилдур.
Ако един истински фен на „Властелинът“ получи възможност да сложи ръка на пръстена, на Единствения пръстен, това беше достатъчен мотив за убийство.
— Не знам какво да мисля вече — каза Магнъс. — Но благодаря, че все пак ми каза това.
Ингилейф сви рамене.
— Разбира се, щеше да е по-добре, ако ми беше казала още първия път.
Ингилейф въздъхна.
— А най-добре щеше да е ако изобщо не бях вадила проклетата сага от сейфа.
Глава 18
Столовата бе почти пълна. Пати Лийнахан се огледа за някой познат и видя Шанън Крейчик от „Пътна полиция“ — седеше сама на маса в дъното до група гении от компютърния отдел. Пати се насочи с таблата си към нея.
— Как си, Шанън?
— Бива. Само дето тъпият сержант ми дава зор, щото не сме си изпълнили квотата за месеца. Все едно от нас зависи! Какво да направя, ако всички жители на Бостън изведнъж решат да спазват ограничението на скоростта?
Пати и Шанън си обмениха по още някое дежурно оплакване, след което Шанън стана от масата и остави Пати сама с недоядената си салата.
Компютърджиите си говореха за един случай от миналата година. Пати си го спомняше. Една жена в Бруклайн бе отвлечена от собствения си съсед; всички вестници писаха за това, а клюките в полицейския участък не секнаха в продължение на седмици.
— Скоро не съм виждал Джонсън — каза единият програмист.
— Ти не разбра ли? Покрили са го. Той е свидетел по делото срещу Лийнахан.
— И сега е в програмата за защита на свидетели, така ли?
— Сигурно.
— Онзи ден се чух с него. — Пати стрелна бърз поглед към говорещия. Беше от китайски произход, дребничък и говореше бързо. — Изпрати ми един имейл. Искаше да проверя къде е бил написан, като в Бруклайнското разследване.
— И успя ли?
— Да. Изобщо не беше толкова трудно. Написал го е някакъв човек в Калифорния. Дори не се е опитал да прикрие IP-адреса си.
Разговорът премина към друга тема и Пати си довърши салатата. Взе си едно кафе и се върна на работното си място.
Арестуването на чичо ѝ Шон бе разбунило духовете в семейството. Целият род бяха наследствени полицаи, вече трето поколение, и никой не беше лошо ченге, особено чичо ѝ Шон. Но полицията имаше един основен проблем: всичко зависеше от правилника и от това дали някое ченге ще изпорти колегите си. Ченге като Магнъс Джонсън.
Пати не поддържаше напълно мнението на семейството си. Доколкото знаеше, чичо Шон бе арестуван за нещо много сериозно. Никога не му бе имала пълно доверие; винаги го бе намирала за твърде приказлив, твърде хитър. Пати знаеше само едно нещо със сигурност: никога не бива да доносничиш за колегите си полицаи. Никога.
Трябваше ли да каже на баща си какво е чула? Той поне беше честен; щеше да знае как да постъпи, дали да каже на някого.
Освен това, ако не му кажеше и той разбереше от другаде, щеше да й одере кожата.
Най-добре да му каже.
Врявата бе непоносима. Магнъс и Арни седяха в дъното на дълго подземно помещение и слушаха група некадърни тийнейджъри, наречена „Шринк рапт“. Свиреха някаква смесица от реге и рап с исландски мотиви. Беше оригинално, но и болезнено. Особено в комбинация с махмурлийския главобол на Магнъс. За момент бе решил, че храната и свежият въздух са решили проблема, но болката се завърна с пълна сила.