Петур се намръщи.
— Сестра ми ли ти каза? Мислех, че не знае.
Магнъс кимна.
— Намерила е писмо от Толкин до дядо ви Хьогни, в което се споменава, че Хьогни е намерил пръстена.
— И го е върнал — каза Петур. — Оставил го е в скривалището.
— Да, и това го пишеше — Магнъс наблюдаваше Петур. Без съмнение, споменаването на пръстена го бе притеснило. — И защо вече не се интересуваш от сагата?
Петур пое дълбоко въздух.
— С баща ми се скарахме за нея, или по-скоро за пръстена, малко преди да умре. Татко вече нямаше доверие в дядо, след като той разкри сагата пред цялото семейство. Не биваше да го прави. Трябваше да я прочете само на мен, първородния син.
В гласа на Петур се усети озлобление.
— И така, дядо реши да ми каже за пръстена, няколко месеца преди да умре. Втълпи ми колко е важно никой да не пипа пръстена. Направо си глътнах езика от страх. Убеждаваше ме, че ако аз или баща ми вземем пръстена от скривалището му, ужасно зло ще плъзне по цялата земя.
— Какво зло по-точно? — попита Магнъс.
— Не знам. Не ми каза. Аз си го представях като някаква ядрена война. Току-що бях прочел „На плажа“ от Невил Шут, за хора, оцеляващи след ядрена война в Австралия. Много ме беше страх. Но в деня след смъртта на дядо, татко тръгна към Тьорсардалур да търси пръстена. Бях побеснял. Казвах му да не ходи, но той не ме послуша.
— Ти не отиде ли с него?
— Не. По това време учех в една гимназия в Рейкявик. Но и да можех, не бих отишъл. Баща ми беше добър приятел с местния пастор. Щом дядо ми умря, баща ми каза на пастора за сагата и пръстена. Това ме ядоса още повече. Той издаде тайната на човек извън семейството. Пасторът разбираше много от фолклор и митология и двамата умуваха къде може да е скрит пръстенът. Заедно излизаха на походи да го търсят…
— Майка ми също беше против това. За нея цялата история за Исилдур, Гаукур и пръстена беше доста странна. Мисля, че баща ми й е казал за тайната, чак след като са се оженили и е било твърде късно тя да размисли.
Петур се усмихна.
— Естествено, така и не го намериха.
— Според теб, той съществува ли? — попита Арни с ококорени очи.
— До един момент си мислех, че да — каза Петур. — Но вече не съм толкова сигурен. — В гласа му се появи ядна нотка. — Вече изобщо не мисля за пръстена и проклетата сага. Глупавият ми баща тръгна към хълмовете, въпреки прогнозата за снежна виелица, и се преби от една скала. За това са виновни Гаукур и неговия пръстен. Той го погуби, без дори да съществува.
— А сестра ти Ингилейф беше ли замесена в това? — попита Магнъс.
— Не — каза Петур. — Тя знаеше за сагата, но не и за пръстена.
— Често ли се виждате?
— Не, от време на време. След смъртта на татко, аз се откъснах от семейството. По-скоро избягах. Не исках дори да чувам за пръстена. Вярвах, че той е убил баща ми. И се обвинявах, че не съм го спрял, както бе заръчал дядо. Нищо не можех да направя, разбира се. Бях на петнайсет години. Но на тази възраст понякога се мислиш за по-силен, отколкото си…
— Зарязах гимназията и заминах за Лондон. След като се върнах, започнах да се виждам с Ингилейф. Тя ми беше ядосана: смяташе, че съм изоставил майка ни. — Лицето на Петур се изкриви. — И с право.
— Знаеш ли дали връзката им с Агнар е продължавала?
— Съмнявам се — каза Петур. — Но той беше човекът, към когото да се обърне във връзка с продажбата на сагата. — Очите му се присвиха. — Да не би да е заподозряна?
Магнъс сви рамене.
— Всичко е възможно. Не беше напълно откровена с нас при първия ни разговор.
— Просто е искала да прикрие грешката си. Не биваше да се опитва да продава сагата и тя знаеше това. Но Ингилейф е честна до мозъка на костите си. Невъзможно е да е убила някого, просто не е способна. Винаги много съм я обичал. Готова е на всичко за семейството и приятелите си. Само тя от трима ни остана да се грижи за мама накрая, когато ракът я повали. Знаеш ли, че галерията е пред фалит?
Магнъс кимна.
— Затова ѝ трябваха парите от сагата: да се разплати с партньорите си. За всичко обвинява себе си. Казах ѝ да не се косѝ толкова, че това е само бизнес, че когато една работа не потръгне, просто трябва да се захванеш с друга. Но тя не разбира нещата така. В наши дни, всички в Исландия са пред фалит.
Вратата на клуба се отвори и вътре влязоха нови трима музиканти, натоварени с инструменти и оборудване. Тази група беше малко по-възрастна, малко по-окосмена.
— Сега идвам — каза им Петур. Обърна се към Магнъс и Арни. — Животът на Ингилейф беше много тежък. Първо умря баща ѝ, после пастрокът ѝ, после и майка ѝ, а сега ще загуби и галерията.
— Какъв пастрок? — попита Магнъс.